Студена и Ослепителна

Всичко, което имах

- Кейт! - извиках. Тя се обърна. Видях съжалението й в очите. Прегърна ме силно, целуна леко бузата ми.
- Ен, няма да те питам как си, зная. Говори ли с вашите?
- Да, казах им къде бях...
- И? Разбра ли какво е станало? И аз нямам идея.
- Познаваш Ейрийм Стивънс, нали? - тя кимна - Блъснали се в дърво. Били са пияни...
Тя не каза нищо, аз също мълчах. Как се чувствах? Не зная. Хвърлях вината върху себе си. Каквото и лошо да се случеше в живота ми, аз бях виновна. Дълбоко в себе си знаех, че не трябва да се обвимявам, но този път аз бях виновна. Те са ме търсили... Мамка му, убих сестра си...
Алекс бе се върнала в града, също. Каза ми, че всичко ще е наред. Че ще бъде до мен. Не казахме нищо на Ало, Рич и Ник.
Просто си тръгнахме.
Не ходех на училище, нямаше смисъл. Не исках съжалението на хората! Защо да съжаляват мен, а не сестра ми? Нея да съжаляват!
***
Лежах. Просто лежах, гледайки белия таван, мислите ми не бяха свързани. За какво можех да мисля в този момент? За щастие? За бъдещето? Та аз нямах и нямаше да имам нито едното. Алекс ми се обади. Не бях в настроение да говоря, но все още малка част от мен я обичаше. Малка, болезнена част, която исках да изкореня.
- Ен, хей.
- Хей. - съвсем безчувствено отговорих.
- Искаш ли да се видим? Моля те.
- Ела у нас... - казах й.
След не по-малко от двадесет минути тя бе в стаята ми. Лежах завита през глава, тя бе на стола.
- Енна, не знам какво по дяволите да кажа... Как мога да те успокоя?! Искам само да знаеш, че те обичам! Ти обичаш ли ме все още?
- Да, Алекс... Не се съмнявай, просто... Трябва ми малко време.
- Ще те чакам.
Чух как излиза. Най-сетне усетих някаква емоция. Празнота, дълбока и мрачна дупка от празнота. Исках да я запълня, ала с какво? Оставих я, чувствах я в себе си. Исках някого, на когото да споделя. Да му кажа всичко, което мисля. С кой бих могла?! Никой в това семейство не се интересуваше от мен. Майка ми ме отбягваше, баща ми не ми обръщаше внимание, а брат ми... Той чисто си каза, колко ме мрази. "Ти уби кака." Бе казал.
Прекарах дни в отчаяние. Писнало ми бе. От света, от хората, от чувствата и живота, като цяло. Имаше ли някакъв смисъл да продължа, защото аз не намирах.
Някой почука на вратата. Излязох изпод завивките.
- Влез.
Кейт влезе, седна до мен и ме прегърна, дълга прегръдка.
- Кейт, нали не се сърдиш, че избягах? Без теб...
- Ен, аз никога за нищо не мога да ти се сърдя. Обичам те.
- И аз те обичам... Искам да споделя на някого... Искам някой да знае какво чувствам и да ме разбере, Кейт...
- Аз. Знаеш, че те познавам по-добре от всеки друг, и винаги те подкрепям.
Беше вярно. Тя беше човекът, който ще ме изслуша.
- Аз... За момент имах всичко, щастие, любов, приятели, забавления, душа изпълнена с удоволствие. Не исках нищо повече! И изведнъж... Къде сгреших? Всичко което имах, се превърна във всичко, което изгубих...
- Ен, Ен, Ен... Мила! Не си сбъркала, ама никъде! Нямаш ни най-малка вина! Единственият виновник е животът. Когато си щастлив, той ти отнема нещо, такава е играта... Няма как да се промени, но можеш да опиташ. Бъди силна заради мен, Енна. Ще се справиш, времето лекува. Ще се чувстваш по-добре, вярно е, раната няма да е зараснала, винаги ще има белег... но той ще е там да ти напомня за миналото.
Кейт, обичах Кейт. Винаги, ама винаги можеше да ти даде надежда. Всякаш тя живееше вътре в нея, и я разпръскваше с думи.
- Благодаря ти, Кейт... Ти си невероятна.
- За теб всичко, Ен.
Тя стана и отвори вратата.
- Кейт, кажи на Алекс да ме чака.
Тя се усмихна и излезе.