Буря в корона

Глава 15: Доверен човек

Едгар крачеше покрай студения камък със свещ в ръка. Кухненско слугинче препусна покрай него, толкова бързо, че едва не изпусна кошницата си, за което навярно щеше да изяде немалко бой. "Като мравки пъплещи под краката на хората", помисли си той. Намираха се в друга част на двореца, която никой крал не бе познал. Все влажно и мрачно, Едгар презираше върволицата от коридори, която приютяваше помещенията за дворцовата прислуга. Връщаше се тук всяка нощ след неуморна работа горе в кралската канцелария. Толкова се полагаше на един прост чиновник. "А сега съм кралски секретар и личен довереник на регента и тази нощ сигурно пак ще спя тук." Дотолкова с почетните постове. Едгар почти го напуши на смях, но острата миризма на мухъл го обърна на задавена кашлица. Надолу по коридора две перачки си разменяха обичайните клюки. Бе на ред да обсъдят новият помощник в конюшните и думите им бързо прераснаха в спор дали има по-красив от него и коя го обича повече. Едгар се зачуди дали някога са спорили така и за него. Беше все едно. Той се бе прицелил високо и вярваше, че заслужава много повече от една перачка. А така или иначе всички знаеха, че конярят заглежда дъщерята на готвача. Идеше му да им го изкрещи в лицата, но вместо това продължи все така мълчаливо напред. Двете сякаш дори не го забелязаха.
Пътят му го отведе към килер за метли с изненадващо мръсен под. След като разбута наоколо в дъното намери това, което търсеше - стара прогнила врата. Водеше към още коридори, изоставени по причини, които Едгар не знаеше. Там не властваха никакви крале, само прах и паяжини. "И мрак." Всички пътища до там бяха отдавна залостени, за да не се влиза, не че имаше причина на някой да му се прииска. Едгар извади ръждясал ключ и го пъхна в ключалката молейки се да не се разпадне. Завъртането бе последвано от благополучно щракване и Едгар вече бе от другата страна. Отново го лъхна остра миризма на мухъл, с разликата, че този път долови и малко плесен. Пое си дълбоко дъх и закрачи бавно през мрака. Не правеше този преход за първи път и вече можеше да се ориентира сравнително лесно в този лабиринт. Трябваше само да си гледа в краката. Не искаше да се спъне и да падне по лице в миши изпражнения, или нещо по-лошо. Скитането му скоро стигна до своя край след като успя да напипа дървена рамка в стената. Приближи пламъчето на свещта и я огледа внимателно. "Това е." Почука по дебелия дъб и изчака отговор. Нищо. Почука по-силно. Плъх изцвърча до крака му. Не този отговор чакаше. Да не би да бе сбъркал някъде? Почука отново, по-упорито. Насреща дървото упорито мълчеше. „Каза ми да почукам. Направих го", помисли Едгар. Никога не е трябвало да чака. Не искаше да чака. Не и тук. Мракът се приближаваше все повече, свещта му догаряше. Скоро щеше да остане съвсем на тъмно. Сам, с плъховете, и каквото още се криеше в сенките... "Какво пък?" Притисна се към стената в опит да я помръдне. Нужно бе да приложи повече сила, но успя да я избута напред, разтвори се процеп достатъчно голям да премине. Бляскавата част от двореца го посрещна отново с приятна топлина. Едгар се бе появил иззад висок рафт с дебели книги. Нищо чудно, че бе толкова трудно да го помръдне. Събра сили и го избута обратно на мястото му. Проходът, през който влезе, изчезна. Едгар се намери насред просторна всекидневна. Сам. „Каза, че ще е тук. Каза, че ще ме чака." Поредното неспазено обещание. Вместо това той щеше да чака. Както лакей чака господаря си, друг избор не му оставаше. Бавно се разходи по дебелия килим и се огледа наоколо. Чу пращенето на цепеници в камината. Огънят им хвърляше мека светлина върху обширно кадифено кресло. На масичката до него сияеха кристални чаши и кана пълна догоре с вино. След цялото това бутане малко почивка щеше да му дойде добре. Прииска ми се отпусне на възглавниците и да си налее една чаша, но се отказа. Всеки момент можеше да влезе някой и никак нямаше да му се зарадват, ако го завареха така. Може и вече да не бе обикновен чиновник, но още си оставаше мравка.
Над камината бе окачено внушително острие от тъмен метал с лилави жилки. Прочутият пламтящ меч, с който рода Гарлакх толкова се гордееше, взет от главатаря на най-кървавата разбойническа банда кръстосвала Лангустия в последния век. Легендите гласяха, че мечът можел да подпали кръвта на всеки, който посече, и че самият той светел като слънце дори в най-непрогледната нощ. Игривите пламъци от камината се отразяваха в острието пред Едгар, но в самото него не успя да види никакъв огън. Знаеше, че това е най-обикновена реплика. Истинският меч, бе чувал, се пазеше дълбоко в семейното имение на Гарлакх, далече оттук в Гарл – града, в който господарстваха, и който бяха кръстили на себе си. Не го показваха на никого, което само забулваше мистериите около него. Някои се отнасяха с пренебрежение към тази легенда. Други обаче се кълняха, че в подземията на имението винаги било горещо и толкова задимено сякаш нещо гори постоянно там долу... Но нещо друго сега привлече вниманието на Едгар, много повече от тази детска приказка. Нали си беше чиновник, трябваше да огледа писалището в другия край на стаята. Многобройните листове и мастилници бяха прилежно подредени, сякаш никой не ги бе ползвал дълго време, но истината бе точно обратното. На средата на бюрото лежеше някакво писмо, или поне така реши Едгар. Наведе се над него и зачете: „Банкерът от Гарл получи предложението на лозаря от Фелн и е съгласен на венчавка, когато чучелото си получи сламената шапка. Стане ли това, при първа възможност племенницата на банкера ще се омъжи за сина на лозаря. Банкерът от Гарл държи да обърне внимание, че племенницата му ще получи банката, а за сина на лозаря си остава лозето. Гарантира обаче, че когато им се родят деца, те ще бъдат и банкери, и лозари." Не това очакваше за кореспонденция на кралски съветник. Може би банкерът от Гарл бе някакъв приятел на граф Гарлакх, който по някаква причина бе решил да помага с уреждането на бракове. За лозаря от Фелн не му се мислеше. Майката на Едгар може и да бе от рода Таненбер, но баща му бе Флин, които властваха над Фелн, това бе домът на баща му, това бе и домът на Едгар. И смяташе да се върне там, когато дойде времето...