Santa Fe

Ние

2015.

Лятна ваканция! Най – накрая! Край на домашните, край на уроците! Свобода!Това си мислех, когато завърших последната си гимназиална година, но страхотният ми баща реши, че това лято трябва да изкарам пари за колежа, затова ми уреди работа в „Закусвалнята на Пийт" – най – скапаното място на всички времена. Прекарвах половината си свободно време там, обслужвайки миризливи пенсионери. Какво да ви кажа, „работа мечта". Сервирах храната на поредния старец, когато чух вратата да се отваря. Пожелах на клиента добър апетит и отидох да взема поръчката на новодошлия. Изненадах се, като видях, че е малко по – голям от мен. Нещо у него ми изглеждаше познато. Изведнъж се сетих, че пред мен стои Логан – най – добрият ми приятел. Не се бяхме виждали две години, от както замина за колежа.

- Братле, какво правиш тук? – попитах го радостно.

- Щях да те попитам същото, великият Аксел Търнър да работи на такова мизерно място? – засмя се Логан.

- Да, знам, че не струва, баща ми ме уреди тук...няма значение, кажи сега какво те върна в Санта Фе?

- Как какво? Липсваше ми най – добрият приятел! – извика колежанинът, разпервайки ръце.

Засмях се и му казах да чака отвън, докато се преоблека. Смяната ми и без това свършваше. Голяма работа, ако изляза малко по – рано.

Тъкмо излязох от закусвалнята, когато телефонът ми извибрира. Беше съобщение от татко, гласящо, че трябва да отидем да вземем някого от летището. Писах му, че направо ще го чакам там. Видях, че Логан е с кола, затова го помолих да ме закара до летището, а след това да се върне и да чака пред къщата. Той измрънка нещо от сорта, че щяло да му бъде скучно, но после се потдаде и се съгласи.

Не след дълго пристигнахме. Огледах се наоколо, забелязах татко и отидох при него. Точно щях да го попитам кого чакаме, когато някакво момиче се хвърли на врата ми. Очите ми се разшириха.

- Брук?!

- Изненада! Как си, Ал? – намигна братовчедка ми.

- Аз..ъм..добре съм...какво правиш тук?

- Реших да ти дойда на гости, както и да е, здрасти, чичо! – прегърна баща ми.

- Бруки, момичето ми, добре ли беше пътуването? – зарадва се татко.

- Да, мина неусетно, ще тръгваме ли, искам да видя града, в който съм се родила.