Santa Fe

Любов или..?

1991.

Тази виолетова кола го дразнеше и караше кокалчетата на юмруците му, стиснали волана, да побеляват. Увеличи радиото още повече, за да заглуши мислите си и да се държи спокоен, но за съжаление никога не пускаше станция, по която да звучи каквото й да е дори малко клонящо към спокойствие. Беше му толкова топло, ако не беше лекия летен бриз, който да го свестява от време на време, нямаше да издържи досега. Мразеше да си играят с нервите му, а ето че онзи лъскав виолетов мустанг точно това правеше.

При следващия остър завой на тесния Били успя да зърне кой кара мустанга, бавещ цялото движение през една кола напред и поклати глава. Наслаждавайки се на лятното слънце тъмнокоса жена се смееше, намествайки си слънчевите очила, а мъжът до шофьорското място я бе прегърнал и говореше нещо, явно доста смешно, подпрял чело на рамото й. Били се сдържа да не оглуши магистралата с някой нецензуриран вик и когато видя как мъжът разсейва шофьорката с загатващи целувки по врата и широки усмивки, се ядоса още повече. Чуваше кикота им и високите възгласи въпреки бученето на колите и макар че не го засягаше пряко, имаше чувството, че го правят нарочно. Беше готов веднага да излезе от платното и да профучи през пустинята, но не искаше пак да плаща глоба заради крехкото си търпение.

Знаеше, че не бива да се ядосва толкова, но, за Бога, не бе виждал толкова бавен и некадърен шофьор. Все едно пред теб да кара тийнейджърка, а до нея баща й да й казва какво да прави, тогава по можеш да си затвориш очите, но да виждаш, че жената просто отказва да развие повече от 30 километра и не следва елементарни правила, и то само защото гаджето й е решило точно в този момент да я занимава с вицове, тогава вече си е кофти. Пред Били и зад виолетката караше някакво семейство, което бе толкова унесено в това да се преструва на щастливо и да пее високо лагерни песни, че хич не му пукаше с каква нелепа скорост се движат под жаркото слънце. Не можеше и да изпревари, защото платното беше еднопосочно, така че бе обречен. Били погледна часовника си и се намръщи. Толкова мразеше да развалят професионализма му и да му объркват плановете. Оставаше му още много път, наистина много, а в момента хич не му се вярваше, че някога изобщо ще стигне. Синтия разчиташе на него да посети студиото на мениджър компанията им и да постави изисквания на новите попълнения, пък и той никога не бе бил в Ню Джърси, искаше да има време и да поразгледа грачетата. Пък и този ярък виолетов цвят, засенчваше дори неговото кърваво червено момиче, а то не обичаше да бъде засенчвано. Тогава видя надеждата след следващия завой- бензиностанция, доста наподобяваща на онази където той бе работил. Видя, че виолетовата кола завива натам, а семейството бързо усилва скоростта и отвява прахта- явно си бяха изпели целия репертоар. Тъкмо и той щеше да си продължи по пътя, когато погледът му падна върху таблото и забеляза нещо, което накара кръвта му да се смрази- почти нямаше бензин. Защо не бе спрял да зареди на излизане от града, защо? Били сам се скара на себе си за това каква кралица на драмата е и влезе в бензиностанцията. Паркира и излезе от колата, разтъпчвайки крака на място. Тези пътувания по работа ставаха все по-чести и понякога усещаше колко изморителни са. Точно до съседната колона тъмнокоската от виолетовата кола се развика на младото момче, което зареждаше мустанга, че много се моткал и така щяло да й излезе по-скъпо, в което всъщност нямаше никаква логика. Когато Били я чу, че и добавя, че й крадял от времето, което бе толкова нелепа ирония, че се заплете в червата му, не издържа и се приближи, слагайки ръка на рамото на момчето.