Завинаги моя (18+)

Глава 19 - „Ще ми ядеш да не казвам кое", „Бъди щастлив" и Неочаквани срещи

СЪРАТНИЦИ, КАКА ВИ Е ТУК С НОВА ГЛАВА, КОЯТО ОТНОВО Е ДЪЛГА И В НЕЯ ЩЕ ВИДИМ ДАРИНА И МИЛИЦА В ЕСТЕСТВЕНИЯ ИМ ХАБИТАТ, НАЙ-ВЕЧЕ ДАРИНА, ЩЕ СТАНЕМ СВИДЕТЕЛИ НА НЕЙНИЯ БРУТАЛЕН КРЕТЕНИЗЪМ И ОСВЕН ТОВА ТУК ЩЕ СЕ ПОЯВИ ЕДИН МНОГО ЗНАКОВ ГЕРОЙ, ХД.

_nataliyaa_ ТАЗИ ГЛАВА Е ЗА ТЕБ!

СЪРАТНИЦИ, АКО ГЛАВАТА ВИ Е ХАРЕСАЛА, ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО БАБИТЕ ПРЕД БЛОКА БЯХА ПОТРЕСЕНИ ОТ ДАРИНА. 

ЕНИУЕЕЕЕЙ ЛОВВ ЮЮЮ

ЕНДЖООЙЙЙ

П.С. УЖ ПРОВЕРЯВАХ ЗА ГРЕШКИ, НО ВЕЧЕ ТОТАЛНО ОСТАНАХ БЕЗ ОЧИ, ТАКА ЧЕ СТО ПРОЦЕНТА СЪМ ИЗПУСНАЛА НЯКОЯ, ЩЕ МЕ ПРОЩАВАТЕ. 

          *Дарина*

Беше се минал точно месец от онзи разговор в колата. И честно да си призная, това бяха най-спокойни ми седмици от много време насам. Усещах по-спокойна, тревожността ми също бе започнала да намалява и почти не изпитвах нужда да пия или да употребявам, което бе странно, защото предишния път, когато бях решила да откажа алкохола и наркотиците бях издържала едва седмица. Алкохол пиех изключително рядко, само когато се събирахме и обикновено беше само за наздраве. Пък и ако трябваше да бъда честна, не беше сякаш Калоян ми оставяше време или възможност, защото кръжеше ястреб около мен. Бях щастлива. За пръв път в живота си бях щастлива и само така можех да си обясня защо не изпитвах нуждата от опиати. Калоян просто ме правеше щастлива и се чувствах цяла вече. Онази липса, която усещах откакто се помня, вече я нямаше. Не знам как бе успял да го направи, но истината е, че Калоян бе успял да ме укроти. Откакто бях с него, онова постоянно чувство на тревога и неспокойство почти бе изчезнало и наистина можех да си почивам психически.

Сякаш си бях намерила мястото, ако можех така да се изразя. Калоян бе онова спокойствие, което дори не бях подозирала, че търся до преди той да се появи в живота ми. Това може би звучеше налудничаво предвид с какво той се занимаваше и предвид това, че той наистина вече бе започнал да катери стълбата на йерархията и вече не бе просто столичен дълър, а Барона го бе сложил като главен на частта от София, която беше негова, което не можех да кажа, че ме радваше, защото това идваше с още повече отговорности. Вярно, печелеше много повече пари, за този един месец беше събрал завидна сума, но пък се прибираше в малките часове на нощта, ако изобщо се прибереше, защото имаше случаи в които го нямаше по цели дни, но предполагам трябваше да го предвидя. Нямах право да се оплаквам. Това си казвах и стисках зъби. Нямах право, защото аз бях тази, която го подтикна да поиска „повишение".