Тъмна душа

Глава 2

Преместих се в Лондон. Нямах образование затова чистех улиците. Не изкарвах почти никакви пари.
Жилището ми беше в едно мазе на кооперация. Малко, мръсно и влажно. Имах старо легло, една масичка и стол. Само една лампичка осветяваше стаичката. Уличните лампи също осветяваха с мека светлина.
Безпаричието не ми харесваше.
Нямах познати. Не общувах с никого. И никой не искаше да общува с мен.
Хората ме отбягваха. Не даваха на децата им да ме доближат. Бях самотен. Докато бях на село си мислех, че като се преместя всичко ще се оправи, но съм грешил.
Беше есен. Чистех поредната улица.
Всички листа по дърветата бяха окапали. Всичко беше в кафяви тонове. Докато метях листата си мислех колко си приличаме с листата. И те, и аз гниехме.
Изведнъж забелязах нещо в калта. Беше зеленикаво. По различно от листата. Бях намерил банкнота от двадесет паунда. Толкова се зарадвах, че се метнах в купчината листа, които бях събрал.
Стъмни се и беше време да се прибера. Както винаги, прибирах се пеша по една не много добре осветена улица в бедняшкия квартал.
-Псст! - чу се от някъде я тъмното.
Огледах се. Не видях никого.
-Хеей! - извика някой едва доловимо.
-Кой е там? - попитах, приготвяйки метлата си в случай, че някой ме нападне.
В този квартал насилието беше нещо нормално. Хората се биеха за парче хляб.
-Искаш ли да ти помогна? - предложи гласа. - Да се освободиш от проблемите си поне за малко?
Това звучеше доста изкушаващо.
-Кой си ти? Какво искаш от мен? - попитах, опитвайки се да не звуча изплашен.
Човекът се премести от тъмното към улична лампа. Появи се силует.
- Какво искаш? - попитах.
- Искаш ли помощ? Да се отпуснеш малко и да забравиш за проблемите си?
- Да - казах нетърпеливо. Предложението беше твърдо изкушаващо.
-Приближи се - заповяда силуетът.
Приближих се няколко крачки. Беше мъж като мен. Дрипав. Държеше пакетче с хапчета.
-Искаш ли ги? - попита той.
-Какви са тези хапчета?
-Само едно-две хапчета и ще си най-щастливия човек на света. - каза човекът като леко се усмихваше.
-Какво искаш за тях? - попитах, посягайки към джоба си, за да изкарам намерените пари.
-Само десет паунда за шепа хапчета.
- Дай ми колкото може за двадесет паунда - предложих аз.
Метна ми цялото пакетче и поиска парите. Дадох му ги и той изчезна в тъмното.
-Благодаря много - извиках след него.
Взех една-две от хапчетата. Бяха малки, можеха да се глътнат лесно. Реших, че ако взема още няма да ми навредят. Бяха бели, с леко кисел вкус. Харесваха ми.
Започна да ми се вие свят. Бях като пиян, но без да съм пил. Мразех алкохола заради баща си. Бях си обещал, че никога няма да пия.
От хапчетата се почувствах много добре. Умората от деня, като че ли отмина. Усетих онова чувство от което бях обладан когато живеехме двамата с майка ми. Нещо прекрасно. Като радост. Смеех се без причина.
Но еуфорията отмина бързо.
Свърших целия пакет докато се прибера.
Прибрах се. Бях ужасно уморен. Легнах да спя в тясното си легло.
На сутринта търсех хапчетата, ни ги нямаше. Спомних си, че ги бях глътнал всичките снощи. Трябваха ми още. Още много. А за тези много хапчета ми трябваха и много пари.