Тъмна душа

Глава 8

-Закуската! - чух от коридора, когато подадоха чиния с храна от една малка пролука под вратата. Това ме събуди. Не знаех колко е часът, но се ориентирах по указанията на сестрата от вчера.
Взех желязната чиния и се преместих на леглото, за да закуся. Беше леко ръждясала и имаше ръжда дори по храната, но се опитах да ям. Хляб с масло, малко сол и чаша с вода.
Докато ядях чух как се отключват вратите - щрак! Като се наядох излязох. Реших да пообиколя и да опозная сградата.
Отвън изглеждаше добре поддържана, но отвътре беше доста подтискаща. Белите стени по коридорите имаха жълти петна, а сивата боя по вратите се лющеше.
Беше студено и влажно.
Качих се на третия етаж, защото докато седях в килията си очаквах да чуя тропот, но не. Не се чуваше нищо.
Като се качих видях, че нещо не е наред. Вратите на коридорите бяха заключени, а прозорците покрити с вестници. Беше тъмно, дори лампите не светеха. Цареше зловеща тишина.
Докато слизах по стълбите надолу видях сестра Жезебел.
-Добро утро г-н Осфрид - поздрави ме тя - Какво търсехте там?
-Добро утро сестро - отвърнах, но не отговорих на въпроса ѝ.
Влязох във всекидневната. Музиката свиреше и тази сутрин.
Не знам защо, но всички бяха подредени в една колона и чакаха нещо. Реших да се изредя най - отзад.
Влезе един човек в бяла престилка, скъсана на няколко места. Най-вероятно беше лекар.
Застана в началото на колоната и почна да бие инжекции на пациентите подред.
-Кой е този? - попитах жената пред мен. Изглеждаше страшна с рехавата червена коса.
-Лестъри! Единствения лекар тук.
Когато беше мой ред той попита:
-Нов ли си? Не помня да съм те виждал - каза без да ме погледне. Подготвяше спринцовката.
-Да - отговорих - За какво е инжекцията - попитах.
-Тук никой пациент няма право на въпроси!
-Искам да знам с какво ме лекуват!
По това време, съвсем неочаквано той заби иглата в рамото ми. Извиках от болка. Разтече се кръв.
Изнервих се и го наплюх по лицето.
-Ах ти, негоднико! - каза раздразнен - Извикайте шефката!
- Какво става тук?! -попита сестрата когато пристигна.
-Някои пациенти се бунтуват - рече лекарят.
Тя се приближи до мен. Гледаше ме със студен поглед. Побиха ме тръпки.
-Мисля, че те предупредих вчера. Не си проси изолатора! - каза гневно.
Приспа ми се от инжекцията. Бях заспал в килията си. Като се събудих беше вечер.
Чух шум. Идваше някъде отдолу. Излязох от килията си и докато слизах на първия етаж видях, че всички са във всекидневната, гледаха филм. Успокоих се, че няма кой да ме хване.
Бях във фоайето на първия етаж, обиколих коридорите, но не намерих източника на шума. Докато вървях в левия коридор, звуците се усилиха към края. Следейки ги стигнах до едно задно неизползвано отделение. Там бяха стълбите за мазето. Слязох долу през тесен и тъмен тунел по стръмни стъпала.
Под една врата се виждаше лека светлина и източникът на шума беше там. Издаваше го човек и се усещаше болката в него.
Леко отворих вратата, за да видя какво става там. Имаше метални маси с трупове покрити с найлон и контейнери с човешки органи. Черва, дробове, свалена кожа и всичко миришеше ужасно.
Вървях между мъртвите тела. Най-вероятно бях в морга. Една стена разделяше голямата зала на две. Зад нея беше човекът когото чувах. Погледнах и видях лекаря, Лестъри, а пред него на операционна маса лежеше мъж.
Лестъри му вадеше органите, без да го е упоил.
Докато наблюдавах се чу:
-Хммм! - точно зад мен.
Рязко се обърнах и видях Жезебел втренчена в мен.
-Съжалявам, че сутринта ти спестих изолатора - каза тя.
Гледах я уплашено.
-Момчета, затворете го в изолатора за неопределено време - заповяда тя и дойдоха едни мъже да ме закарат.
Затвориха ме в мрачна килия в мазето. Нямаше дори прозорец в килията.
С дни лежах на дървена пейка в пълен мрак, гладен и жаден.
Там сякаш времето не съществуваше. Нямах представа дали е ден или нощ.