Тъмна душа

Глава 10

Бързо изтичах към килията си и затворих врата. Явно ми се беше разминало. Мислех си какво правеха с мъжа, защо му пуснаха ток. Беше ужасно да го гледам как се гърчи от болка. Целият трепереше и косата му димеше.
През втория си ден на работа разказах видяното на човека с който говорих миналия ден.
-Как ти беше името? - попитах след това.
-Шон... Трябва да направим нещо - предложи той - Трябва да избягаме оттук!
-Но как? Навсякъде има пазачи и сестри.
-Има тунел в мазето от където изнасят труповете в моргата - прошепна той в ухото ми.
-От къде знаеш?
-Не е важно. С мен ли си?
-Да - отговорих несигурно.
-Ела в моята стая - ми поръча Шон - Довечера, за да изясним плана.
Кимнах му и се заех да точа тесто.
Беше следобед, времето за молитва. Аз и Шон бяхме най-отзад в залата по време на молитвата и малко след началото ѝ тихо излезнахме и отидохме в стаята му.
Изяснихме плана. Трябваше до няколко нощи да избягаме. В тунела имало пазачи, които гледали някой да не избяга и проверявали труповете. Поне така ми каза Шон.
-Проверка! - извика Жезебел от коридора - Всички по стаите си!
Бързо се върнах в моята. Всички излезнаха в коридора и стояха прави до вратите им.
Беше ред на моята стая.
-Къде бяхте по време на молитвата, г-н Осфрид? - попита Жезебел, докато проверяваха стаята ми.
-Аз... трябваше спешно да отида до тоалетна - опитах се да излъжа - Сигурно е заради медикаментите.
-И трябваше да отидете заедно със Шон? - присви очи.
Не можах да измисля нищо.
-Големи дружки станахте с него от както работите заедно в пекарната.
-Дружки?! Нее ... просто колеги.
-Внимавайте г-н Осфрид! Следя ви - заплаши ме тя.
Излезнаха от стаята ми и дойде Анабел с лекарства.
-Открили са план за бягство в килията на колегата ви - каза тя - спокойно, няма да ви издам. Но ще има наказания за него. Ще го накарат да забрави.
- Какво?! - попитах учудено - Как?
-Само веднъж съм помагала за електротерапия. Пускат ток в мозъка и изтриват паметта.
Няколко дни Шон не беше на работа, нито идваше във всекидневната. Чудех се къде е.
След три дни го видях в залата, дойде до мен докато играеше.
Имаше червени петна на слепоочията.
-Какво са ти сторили? - попитах.
-Кой си ти - отвърна. Беше като пиян. По-скоро зашеметен.
-Осфрид - казах с надеждата да се сети.
Той се замисли, но не се сети.
- Не те знам - каза, избутвайки ме от пътя си и отиде да седне до прозореца.
Разбрах, че вече съм сам. Нямах време. Ако разберат и за мен, щях да остана там до края на живота си.
Една вечер излезнах от килията си точно преди да заключат вратите. Не затворих вратата плътно, за да не се заключи и да мога да се върна по-късно.
Беше тъмно, едва се виждаше. Само лунна светлина влизаше през прозорците в коридора, а дърветата хвърляха зловещи сенки. Отидох в мазето да търся тунела. Минавах през моргата точно когато видях да изнасят труп.
-Какъв късмет! - си казах.
Тихо ги проследих. Бяха двама мъже бутащи легло на колела с труп обвит в найлон.
Минаха покрай изолаторите и влезнаха в последния. Всъщност последния изолатор изобщо не е бил изолатор. Беше тунел водещ до рампата за товарене зад сградата.
Докато вървях настъпих и счупих спринцовка без да искам. Но мъжете не обърнаха внимание. Сигурно взаимно са си помислили, че другият е настъпил боклук.
Вече знаех тунела, единствено оставаше да успея да се измъкна.

Благодаря на всички, които са си направили труда да прочетат книгата ми до тук! Бих се радвал да коментирате какво мислите за книгата до тук. :)