Тъмна душа

Глава 9

Изкараха ме от изолатора. Умирах от глад и жажда. Нямах представа колко време бях престоял там.
Бях в килията си. Сестра Анабел ми донесе храна и вода.
-Благодаря много.
-Няма защо! - каза със срамежливо изражение.
-Колко време бях в изолатора? - попитах.
-В "Брайърклиф" време не съществува! - отговори сестра Жезебел, от вратата, докато вървеше по коридора.
-Два дни - отговори Анабел.
А ми се бяха сторили като цяла вечност.
Беше ден, предполагам някъде към обяд. Излезнах навън да се поразходя. Беше хубав, слънчев ден, макар и студен. Все пак наближаваше зима.
Видях обяви за работа по стъблото на едно дърво. Бяха от "Брайърклиф" за работа в пекарната.
Помислих си, че бих могъл да поработя. Не предлагаха заплащане, а по-уютна килия и по-добра храна за работещите пациентите. Помислих си, че би било добре да поработя. Щеше ме разсее от мислите за самоубийство докато изляза от там.
Потърсих сестра Жезебел. Беше в кабинета ѝ. Бях зашеметен от кабинета ѝ. Просторна стая с висок прозорец, а пред него беше бюрото ѝ. Огромен кръст на едната стена и широка библиотека на другата. На пода имаше червен килим.
-Защо ме безпокоите г-н Осфрид? - попита тя. Четеше Библията.
-Видях обява за работа в пекарната...
-И искате да работите?! - прекъсна ме.
-Да.
-В такъв... добре - каза замислено.
След седмица започнах работа. Пекарната беше на нивото на моргата. Това ме плашеше. Не работеха много хора. Всъщност повечето само си играеха с тестото за да си успокоят нервите.
Беше горещо за разлика от останалите части на лудницата.
Отидох при един мъж:
-Здравей, аз съм Осфрид.
-Знам - каза мъжът без да ме погледне. Точеше тесто.
-Изглеждаш ми свестен. Наблюдавах те откакто съм тук.
-Така ли мислиш?
-Да. Не си като останалите. Наблюдавах те как играеш шах сам. Един луд не би могъл да измисли такива ходове - похвалих го.
-Хмм - замисли се - и аз те забелязах. Знаем, че не си толкова болен. Защо си тук?
-Убих хора докато бях на свобода, а после се предадох на полицията и ме вкараха тук. А ти?
-Аз... Аз работя тук от тридесет и две годишен. Работех като лекар, но убих един пациент без да искам, а после заех мястото на убития пациент, защото ме замениха с този Лестъри.
-Видях го в моргата. Режеше жив човек - казах разтревожено.
-Знам. И аз го правех, но не с мерак като него. Всеки пациент бива дисектиран всеки месец, за да го изчистят от лекарствата, за да не умре от отравяне.
Уплаших се. Не исках да ми режат стомаха.
-Кога е нашия ред? - попитах разтревожен.
-Най-много две седмици.
-Трябва да се измъкнем оттук - прошепнах.
-Влезеш ли в "Брайърклиф" оставаш до края на живота си - отговори.
-Но трябва да има начин! - настоях.
Дойде една сестра. Извика всички горе във всекидневната. Каза, че е време за молитва.
Докато се молехме, един от лудите падна на земята и почна да се гърчи. Очните му ябълки се извъртяха и зеници те му изчезнаха.
Жезебел прекъсна молитвата и каза:
-Обсебен! Бързо го качете горе, сега идвам. Сестро, би ли продължила молитвата - помоли една сестра до нея.
Тя я замести. Едни мъже отведоха лудия в коридора, а Жезебел ги последва. Задучих се защо беше казала да го закарат горе. Там нямаше нищо когато се бях качил.
Тихо излезнах няколко минути след тях. Качих се  на третия етаж да видя какво става там.
Беше тъмно, чуваха се писъци.
Надникнах от вратата какво правят с лудия.
Бяха го завързали за едно легло и Жезебел се молеше. Човека се бореше да се освободи. Наблюдавах ги около десет минути, все една и съща сцена.
-Явно така няма да стане... - рече сестрата и прекъсна молитвата.
-Какво да правим? - попита един от мъжете.
-Електротерапия!
Сложиха някаква метална каска на мъжа. Досетих се за какво е. Щяха да му пуснат ток.
-Настройте апарата на петдесет вата мощност - заповяда Жезебел.
Затворих вратата преди да се усетя. Чух, че сестрата попита кой е там на висок глас.
Тръгнах да бягам и .....