Тъмна душа

Глава 11

Беше сутрин. Закусих и отидох във всекидневната.
-Добро утро! - казах на Шон.
Той ме погледна на криво и продължи да играе с фигурките за шах.
-Още ли не си спомни нищо? - го попитах.
-Махни ми се от главата! - каза гневно.
-Добре... само искам да знаеш, че знам къде е тунелът. Можем да се измъкнем и ще го направим! - казах уверено.
Той не ми обърна никакво внимание. Отидох до прозореца, гледах на вън и си представях как съм на свобода.
Беше време за лекарства. Лекарят дойде, всички пациенти се изредиха и беше мой ред. От предишния път знаех, че лекарството беше успокоително, но тъй като аз не бях толкова хиперактивен като другите, то ми действаше като приспивателно.
-Г-н. Осфрид, елате! - заповяда лекарят.
-Не искам!
-Длъжен си - каза той - или пак искате в изолатора?
-Добреее... - престорих се на подчинен - но сам ще се инжектирам.
-Добре, стига да вземете лекарството.
Взех спринцовката от него, приближих я до рамото ми, но в последния момент забих иглата в дясното му око. Той изкрещя от болка. От окото му се изпръскаха кръв и някаква бяла течност. Инжектирах успокоителното в окото му. Той ме бутна, хвана спринцовката и я махна от окото си. То беше станало сивкаво. Зеницата му се беше размазала.
-Ааааааааах! Помооооощ!!! Помооощ!!! - крещеше с пълно гърло.
Избутах всички от пътя си и се опитах да избягам, но точно на вратата ме хванаха мъжете на сестра Жезебел.
-Това беше последната капка, която преля чашата! - каза, в очите ѝ се виждаше адът.
Дърпах се опитвайки се да се освободя, но не успях.
-В изолатора! И му дайте необходимите медикаменти! - заповяда тя.
Закараха ме в изолатора, дадоха ми цял сорт хапчета, бели, зелени, сини и розови и някакъв кърваво червен сироп. Беше ужасно. Сиропът беше лютив като отрова, а хапчетата горчаха.
Бях в изолатора, пак в пълен мрак. Бях адски гладен, но и ми се ходеше ужасно до тоалетна, повръщаше ми се и ми се виеше свят. Удрях се от една стена в друга.
Изходих се на земята. Нямаше тоалетна, повръщах и не знаех къде. Стъпвах в собствените си повръщано и отпадъци. Нямам представа колко време бях там.
-Г-н Осфрид! - каза весело сестра Жезебел.
Гледах я гневно. Исках да я убия.
-Хаха - засмя се зловещо - Явно лекарствата са си свършили работата! Отиди в килията си, а и си уволнен от пекарната. Не мога да позволя такова мръсно същество да пече хляб!
Качих се в стаята си, измих се. Изчаках да се стъмни. Исках да избягам, но трябваше да свърша и друга работа. Да се отърва от проклетата кучка!
Беше време да заключат вратите, отново я оставих леко отворена, за да не се заключи. Уверих се, че всички са заспали.
Слязох до пекарната и взех нож. Беше тъмно и се блъсках доста в масите. Притесних се, че ще ме чуят. Чувах гласовете на надзирателите, звучаха като шепот. Все едно дух шептеше в ухото ми.
Бях на първия етаж в десния коридор. Чух надзирателите да идват и ги изчаках да се приближат зад един ъгъл. Като се приближиха наръгах единия в гръб, а на другия му прерязах гърлото. Нямаха време даже да гъкнат. Кръвта им се разтече по пода към стълбите за пекарната.
Сега трябваше да убия Жезебел, а после да се измъкна през тунела.
Отидох в стаята ѝ. Съвсем бях забравил да предположа, че стаята ѝ ще е заключена. Леко потропах и се скрих зад стенат.
-Кой е? - попита тя и отвори врата без да е получила отговор.
Бързо допрях ножа към врата ѝ и в придърпах към стаята. Затворих вратата. Държах ръката си на устата ѝ за да не вика. Завързах я за стол с чаршаф и запуших устата ѝ с памук от възглавницата ѝ и казах:
-Сега.... какво да те правим...