Тъмна душа

Глава 6

Времето се заоблачи, а после заваля. Прибрах ме се мокри в стаята ми в мазето.
-Тук ли живееш? - попита момичето оглеждайки се.
-Да.
-Благодаря, че ми помогна!
-Нямаше как да те оставя на онези копелета.
-Какво е копеле? - попита учудено.
-Лош човек - отговорих.
-Добре - каза момичето и скочи на леглото.
-Утре сутринта ще те предам на родителите ти.
Момичето мълчеше...
-Какво търсеше по това късно време на улицата? - попитах, докато се преобличах - Защо не беше вкъщи?
-Вече нямам дом - каза тъжно момичето забито във възглавницата.
-Как така?
-Днеска сутринта излязох да играя, а мама чистеше белите ѝ мебели както правеше всеки ден. Като се прибрах... - разплака се тя -... мама и тате лежаха окървавени на земята.
-О, Боже! - възкликнах смаяно.
Осъзнах какво е станало. Бях убил родителите ѝ.
-Толкова съжалявам за тях - продължих.
-Може ли да живея с теб? - попита тя с осезаема надежда в гласа ѝ.
-А-а-аз, не знам.
Нямах пари. Едвам се издържах сам, а сега и дете?!
-Ще видим - прозвучах доста несигурно.
-Казвам се Дияна - каза изведнъж.
-Излизам да взема нещо за ядене, сигурно си гладна. Стой тук и не излизай - казах, без да ѝ обръщам внимание.
Излязох и заключих вратата отвън.
Уличните лампи светеха. Беше спряло да вали. Исках хапчета, но трябваше да избия тази мисъл от главата си. Сетих се заместител - алкохол.
С парите, които бях откраднал седнах в кръчма, на няколко пресечки от дома. След час-два бях изхарчил всичките си пари. Бях ужасно пиян. На път към вкъщи едвам вървях. Небето и земята местеха местата си.
На половината път се сетих за Дияна. Бях останал без пукната пара. Как щях да я гледам? Мислех си, че трябва да се отърва от нея. Нямаше как да ходя от врата на врата и да питам дали искат момиче. Нито имаше домове за сираци както сега. Не можех и да я изхвърля на улицата, беше ме страх пак да не се опитат да я изнасилят. Знаех какво е и нямаше как да го позволя.
Единствения начин беше... да я убия. Не заслужаваше да търпи мъките и насилието, и цялата тази ужасия на живота.
Прибрах се, а тя беше заспала на светната лампа. Седнах на стола до леглото. Гледах я с часове. Мислех си как тази душичка заслужава да е на по-добро място.
Трябваше да го сторя безболезнено. Измъкнах възглавницата изпод главата ѝ и затиснах лицето ѝ.
-Съжалявам, много съжалявам! - плачех - Спокойно, скоро всичко ще свърши - ѝ казах.
Когато почнах да я душа тя се събуди. Крещеше и се бореше за живота ѝ. Не можех да я гледам. Извъртях си главата назад и гледах лампичката. След около минута вече цареше тишина. Облегнах се на стола и почнах отново да я гледам. Сега, като че ли спеше още по-спокойно. Не чувствах тъга, знаех, че ѝ бях помогнал.
Легнах до нея. Играех си с косичката ѝ. Неусетно бях заспал.
Събудих се от звуците на каруците по пътя. Кожата на Дияна беше пожълтяла, а клепачите ѝ бяха посинели.
Бях изтрезнял малко, знаех какво бях сторил. Мислех за начин как да се отърва от трупа.
Сетих се! Вкарах я в един от чувалите за листа, преди да тръгна рано сутрин на работа.
Докато бях на работа, напълних първо нейния чувал, за да не я видят.
Привечер, на излизане от работа, предадох чувала на боклукчийския камион.
-Леле, доста тежи за чувал с листа - отбеляза учуден шофьорът на камиона, докато натоварваше чувала с Дияна.
-Така е, работя здраво, хората заслужават да живеят на чисто място - отговорих.
Шофьорът се усмихна, качи се на камиона и потегли.
Бързах да се прибера. Като се прибрах, легнах на леглото и плаках размишлявайки за живота си.