Тъмна душа

Глава 7

След дълги размишления се предадох на полицията. Вкараха ме в психиатрия "Брайърклиф".
-Добре дошли, г-н Осфрид - каза една от сестрите - Аз съм Анабел.
Кимнах ѝ.
-Елате насам.
Психиатрията беше извън града, някъде в гората. Масивна триетажна сграда с тухлена фасада. Прозорците на всеки етаж бяха с решетки.
Отпред имаше градина с пейки, а всичко това беше оградено от бодлива тел. На пейките седяха най-различни хора. Луди, недъзи, придружаващи ги сестри.
Влезнахме в сградата. Беше студено и влажно. Фоайето беше кръгло с два коридора, лев и десен и извити стълби отсреща.
-Последвайте ме -помоли сестрата.
Качихме се на втория етаж. Противно на първия етаж, тук имаше един коридор, а срещу него една двойна врата със замъглени стъкла. Не видях какво има вътре, но се чуваше весела музика. Стигнахме до края на коридора, когато сестрата отвори последната врата и рече:
- Тук е стаята Ви г-н Осфрид.
Влезнах. Не се различаваше много от мазето в което живеех. Влизаше малко светлина от един малък прозорец по средата на стената срещу вратата, а под него имаше единично легло. Казах си, че поне ще съм на чисто място.
-След половин час ще донеса лекарствата Ви - каза сестрата и излезе.
Лежах си в леглото. Чуваха се звуци от коридорите. Затръшванията на металните врати на килиите, зловещите писъци на пациентите и някакъв лек тътен, едва доловим, който не знаех от къде е. Звучеше страшно.
След малко дойдоха две сестри. Едната беше Анабел и държеше табла с лекарства, а другата:
- Жезебел! Жезебел Вирм - заяви строго и след малка пауза продължи - Това място и всичките пациенти са моя грижа, така че бих се радвала, ако не ми създавате проблеми г-н Осфрид.
Имаше вид на зла жена. Лицето ѝ беше безизразно. Както всички сестри и тя беше облечена в черна роба. Държеше някаква папка.
-Значи... Осфрид Дейълкил, така ли е?
-Дейликил - поправих я.
-Виждам, че си падате по убийствата... - не прозвуча учудена, явно не бях първия убиец тук - няма проблем, Бог ще ви помогне да намерите правия път - продължи.
-Бог?!
-Разбира се. В моята психиатрия помагаме на пациентите чрез духовно изцеление. Бог е готов да помогне на всеки. А сега Ви оставям да си починете г-д Дейликил.
Жезебел излезе разглеждайки досието ми. Останахме двамата с Анабел.
-Изпийте лекарствата - помоли Анабел, като ми ги поднесе.
На таблата имаше две малки чаши със сироп и няколко хапчета.
Докато ги поглъщах, сестрата заобяснява:
-Закуската е 8:00 часа, обядът в 12:00 а вечерята в 18:00. Може да излезете на двора по всяко време между 07:00 и 21:00 часа в присъствието на придружител.
Изпих си медикаментите и тя тръгна да излиза.
-Ах, забравих да Ви кажа - каза, когато беше на вратата - срещу коридора е всекидневната зала. Може би сте чули веселата мелодийка.
Излезе и затвори тежката врата.
Беше следобед при влизането ми там. Бях заспал малко, а като се събудих отидох във всекидневната.
Отворих вратите и осъзнах колко е шумна музиката. Идваше от някакъв грамофон на дъното на стаята. Нямаше много хора. Може би повечето предпочитаха на двора. Някои седяха по диваните, а други играеха на някакви игри със зарове. Трети гледаха от прозорците хванати за решетките сякаш искат да ги откъртят и избягат.
Първоначално приятната музика на френски език, след време ми стана досадна. Имах чувството, че се повтаря едно и също. Подлудяваше ме. Тръгнах към грамофона, за да го спра и чух:
-По-добре недейте.
Каза го сестра Жезебел, строго и ясно.
-Хайдеее, всички по стаите си! -заповяда тя.
Не видях нито един часовник откакто бях там и нямах представа колко е часът, но навън беше тъмно.
Прибрах се в килията си, а след малко дойде сестра Анабел и ми донесе някакви успокоителни:
-За да спите по-спокойно.