The Dark Side Of You (Book 1)II #Watty's Bulgaria

Chapter 22- Пожелай си нещо!

  - Нека променим този факт.- това бяха последните думи на Хари, преди да ме целуне. Двамата танцувахме сами, в средата на дансинга и точно в края на песента, той сля устните ни в целувка.

Какво беше усещането? Сякаш през цялото ми тяло премина ток, краката ми се подкосиха и ако момчето не ме държеше щях да припадна. Изпаднах в мини транс, в който като че ли никой друг не съществуваше, освен нас. Всичко се случи толкова бързо. Преди да усетя двамата се бяхме отделили от целувката. Хората около нас ръкопляскаха и подсвиркваха, а ние просто седяхме в средата на дансинга и се гледахме.

Изведнъж усетих как ми се зави свят и въздуха в дробовете ми спря да достига. Задишах по- тежко и учестено. Сигурна бях, че това се случваше в следствие на шок и единственото нещо, което можеше да ми помогне бе чаша вода и чист въздух. Първото действие, което ми хрумна да извърша беше да избягам. Затичах се към вратата, разбутвайки от пътя си няколко човека и игнорирайки гласа на момчетата след мен. Излязох бързо от помещението и се озовах в градината. Не можех да се спра, затова продължих да тичам. Претичах градината и когато цялото ми тяло вече не можеше да се движи спрях на място. Огледах се и в близост намерих една пейка. Облегнах се на нея, след което бавно седнах.

Вгледах се пред себе си. Там имаше езеро, в което се отразяваше небосклона, обсипан със звезди. Замислих се... Нямах си и на представа какво се случваше с мен. Всеки път Хари ми действаше по различни начини и всичко това ме объркваше.

Прехапах устната си и отпуснах главата си назад. Вгледах се в звездите, обсипали небето. Бяха красиви и толкова ярки... Затворих очи и спомена за целувката веднага ме върхлетя.

- Парис, тук ли си?- чух познат глас и изправих глава. Огледах се и видях Лиам да се задава измежду два от храстите, през които и аз минах. Когато ме видя той се усмихна и се насочи към мен.- Ей, всичко наред ли е?

- Да, да...- казах аз и въздъхнах тежко.- Просто имах нужда от чист въздух.

- Може ли да седна?- попита момчето, а аз се поместих леко. То се настани до мен и опря лакти в коленете си, като сплете пръстите на ръцете си. Останахме в пълно мълчание, вгледани в езерото пред нас. Луната се отразяваше във водата, която леко трептеше, а топъл ветрец повяваше и разнасяше аромата на настъпващата есен.