Stay With Me

Chapter 4 ~ Worried

- Хей, Лена... - Лиъм нежно бе сложил ръката си на кръста ми и леко ме побутваше. Първоначално се стреснах от допира му, но след това се отпуснах.

Не след дълго сънливо отворих очи. Светлината си поправяше път между завесите. Вдигнах погледа си към красивите очи на Лиъм. Какво ли си мислеше в момента? Дали си има приятелка...? Не! Не трябва да мисля за това в момента, но...

Отблъснах многото мисли от глававата ми и се изправих. Огледах стаята, в която се намирах. И тогава се върнаха спомените...

- Колко е часът? - разтревожена започнах да обикалям около Лиъм. - Ох, мама ще ме убие... Да не говорим за татко...

- Всичко ще е наред. Сега е седем часът и би трябвало Уил да дойде скоро време. - той се изправи и тръгна към мен. - Ти как си?

- Ъм... Добре. Може да се каже.

Всъщност хич не се чувствах добре. В главата ми беше пълна бъркотия. Какво ли ще се случи. Как ли ще реагират родителите ми?!

Нежната длан на Лиъм ме накара да с е съвзема.

- Лиъм?

- Мхм? - той изтананика и ме погледна.

- Кой е Уил?

- Един мой приятел. Постоянно ходи тук и репитира.

Кимнах. Не знаем какво да кажа друго. Седнах и зачаках Уил да дойде. Беше доста досадно. Никой от двамата не каза нищо и имаше неловка тишина.

След 10 минути (за мен бяха като цяла вечност) вратата се отвори и влезна високо момче с къса руса коса. Щом ни видя очите му се разшириха. Лиъм бързо отиде до него, поздрави го и му каза нещо, което не можах да чуя. Не след дълго Лиъм се обърна към мен и ми кимна, за да дойда.

- Уил, това е Лена. Нова е тук и не знае много за училището. И така... - Лиъм прокара ръката си по къдриците си и се засмя- чистачът ни заключи тук... Абе дълга история брат. Трябва да вървим и благодаря, че ни помогна.

Уил кимна усмихнато и ни помаха.

Взех нещата си, изпреварих Лиъм и излязох от училището. Спрях и седнах на меката трева. Така исках да не се прибирам, а да остана тук. Без задължения, без караници... Искам времето да спре, да се отърся от всичко около мен. Трудно ми е... трудно ми е да забравя всичките си приятели, които ми помагаха... които сега не можеха да бъдат с мен. Аз съм много чувствителен човек и ми е много гадно, че се преместихме тук, където всичко е непознато за мен. Не мога да говоря с никого и нямам много приятели...

Дълго стоях на тревата. Гледах към синьото небе, вслушвайки се в звука на спокойния вятър. Всичко бе толкова красиво. Можех да стоя тук цяла вечност.

Изведнъж топлата ръка на Лиъм се опря на рамото ми. Това ме накара да се оттърся от мислите си. Знаех, че ме гледа, но аз не исках да се обръщам към него... Не исках пак да ме вижда  разплакана.

- Лена? - той седна до мен и се загледа в далечината - Добре ли си?

Кимнах. Пръстите ми си играеха с ключовете ми.

- Ако искаш мога да те закарам до вас, само ако се съгласиш разбира се. - Лиъм ми се усмихна, стана и ми подаде ръка. Поех я и станах след него. Отидохме до колата му. Тя беше черна и беше по-голяма, отколкото на майка ми.

Настаних се на предната седалка, а Лиъм седна до мен. Закопчахме си коланите и не след дълго тръгнахме.

- Къде живееш? - той ме попита, повдигайки вежди.

- Близо е. Продължи направо и после свий в ляво. Петата къща е моята.- размахвах ръцете  си, за да му посоча точно къде се намира. Лиъм започна да се смее.

- Какво му е смешното? - попитах объркано.

- Нищо. - той продължи да се смее. Харесвах, когато го виждах така.

- Кажи ми де! - скръстих си ръцете ядосано.

- Сетих се за нещо, когато те видях да размахаш така ръцете си. - вече не се смееше, а гледаше концентрирано пътя.

- Извинявай... Сигурно съм приличала на луда. - обърнах се към прозореца засрамена.

- Защо се извиняваш? Не си направила нищо лошо. - той замълча, но след малко добави - трябва да се отпуснеш Лена и всичко ще се нареди. Ще се срещаме в училище и ще ти помагам. Ще бъда до теб, окей?

Защо ли го казваше? Какво ли го кара да говори така?

Бях много объркана, но сега единствено той ме разбираше.

Не след дълго пристигнахме пред новата ми къща. Събрах си нещата  и отворих врататата. Преди да изляза се обърнах към Лиъм.

- Лиъм. - той ме поглена с вдигнати вежди. - Благодаря!

Затворих вратата и му помахах. След това се запътих към входната врата.

Какво ли ще кажат родителите ми? Сто процента са се притеснили, но дали ще ми се развикат?

Поех си дълбоко въздух и натиснах дръжката на вратата.