Stay With Me

Chapter 6 ~ Please, stay...

Дълго стоях на земята и се взирах в отдалечаващата се линейка. От очите ми се стичаха горещи сълзи, изпълнени с мъка и отчаяние. Не.... не исках да ме оставят. Трябва да се борят, за да бъдем винаги заедно. Толкова много хубави и весели моменти имаме, толкова много планове, мечти и надежда...

Зарових лицето си в покритите от сълзи ръце.

-Защо... Защо се случва на мен! - извиках силно, плачейки. Бавно и залитайки станах и в този момент усетих ръце да се увиват около мен.

- Остави ме!... - не можех да видя кой е, тъй като сълзите замъгляваха погледа ми.

- Лена, аз съм Лиъм. - той ме прегърна силно, а аз зарових лицето си в блузата му. - Всичко ще бъде наред, обещавам.

Аз започнах още по-силно да плача, а той хвана ръката ми и ме заведе до колата си.

- Лиъм - избърсах сълзите си и погледнах към него - Бързо карай към болница Билтънс. Мисля, че са там.

Той кимна, запали колата и потегли. Имах чувството, че пътувахме цяла вечност...

Не след дълго стигнахме. Аз изскочих от колата и се затичах към болницата. Щом влязох видях две носилки, теглени от трима доктори. Разпознах майка ми и с всичка сила се затичах към нея.

Запъхтяна настигнах докторите и се навесих над тялото на мама.

- Мамо, трябва да се бориш. Не ни оставяйте сами! Аз знам, че ще сте добре. - говорех бързо и плачейки. Не след дълго се обърнах и към татко.

- Тате, вярвам в теб. Извинявай за всичко, което сторих. Моля те бори се! Аз... - не можах да довърша, тъй като стигнахме операционната. Бях на път да вляза, ала един човек ме спря.

- Моля госпожо,изчакайте. Не можете да влизате тук. - той ме погледна строго и затвори силно вратата.

Аз започнах бавно да вървя назад, докато не усетих студения допир на стената. Строполих се на земята и силно заплаках. Обърнах глава и видях Лиъм да тича насам. Щом ме видя се спря, дойде бавно и седна до мен.

В този момент не ме интересваше нищо. Всичко около мен беше просто мрак, а аз бях сама. Не виждах и не чувах. Нямаше светлина, показваща пътя ми напред. Сега съм никоя, без близки до мен. Имаше само една болка и тъга, проникваща все по-дълбоко в мен. Но, там вътре в моето сърце има и надежда и вяра... Надеждата, че родителите ми пак ще бъдат с мен и Роузи...

Не чувствах нищо. Все едно имаше една дълбока бездна, чакаща ме да потъна в мрака и. Но не... Дори и да седях на края, аз никога няма да се предам. Никога няма да изгубя единствената ми надежда...

Облегнах глава си на рамото на Лиъм. Сълзи продължаваха да мият бузите ми.

Изведнъж скочих разтревожена. Трябваше да видя Роуз.

- Лиъм, трябва да видя Роуз, но първо ще отида да питам за стаята и- той се изправи до мен и хвана ръката ми преди да тръгна.

- Аз знам къде е Роузи. Хайде, последвай ме - той се леко усмихна и се запътихе към стаята.

Не след дълго стигнахме. Видях една докторка и се затичах към нея.

- Извините! - извивах силно, за да ме чуе. Така тя се обърна към мен. - Може ли да ми кажете как е сестра ми?

- За Розали Мичъл? - кимнах, а тя погледна в докуметите си- Сега в моента е добре, но все още не знаем дали има последствия от катострофата. Трябва да се събуди, за да се уверим дали има нещо притеснително.

Стиснах очите си. Какво ли ще стане? Какво ще правя?!

Лекарката ми се усмихна и тръгна да си ходи, но аз я хванах за ръката.

- Може ли да ми кажете, дали.... - тя повдигна вежди, а аз преглътнах и продължих - дали има някакви съмнения за увреждане или нещо съмнително?

- Все още не знаем, но има предположения, че може да не помни някои неща, тъй като е имала силен удар в главата.

- Б-благодаря Ви. - обърнах се и прегърнах силно Лиъм. Той обви ръцете си около мен.

- Лиъм, може да не ме помни... Сестричката ми може да е помни нищо... - заплаках силно и скрих лицето си в блузата му.

- Шшш... Всичко ще бъде наред. Вярвам, че ще се събудят. - той ме притисна по-силно към себе си, а аз не спирах да плача. - Лена - Лиъм ме хвана за ременете и ме погледна със синьо-зелените си очи - Ти не си сама и никога няма да бъдеш. Обещавам ти, че винаги ще бъда до теб.

* * * * * * *

Вече три часа седяхме пред кабинета на майка ми и татко. Следях всеки, който излизаше от стаята и го питах как са родителите ми, но никой не ми отговори.

Всеки момент се молех мама и татко да са добре. Стоях седнала на студения под, а до мен беше и Лиъм. Бях му много благодарна, че остана с мен... За мен това значеше много.

Не след дълго се изправих и излезнах малко отвън, за да подишам чист въздух. Седнах на една пейка.

- Трябва да се борите. Моля ви, останете с нас...

Не след дълго влезнах в болницата, молейки се за живота на близките ми...