Stay With Me

Chapter 14 ~ He is alive.

Стоях вцепенена. Забравих за всичко - работата на мама, Роузи, Лиъм, училище. В съсзнанието ми остана само една мисъл. Питах се все едно и също: Баща ми жив ли е?

Беше ме страх да започна да чета редовете от писмото. Беше ме страх да се върна в онзи ден на смъртта му. Но ако това писмо беше от татко, трябваше да го прочета. Трябваше да разбера всичко, което не знаех.                                                                                    Започнах да чета редовете:

Мила Лена,

Дни наред мисля за теб, Роузи и майка ти. За вас вече съм си отишъл, но съм все още тук. Знам, че е объркващо, но пиша на теб, защото знам, че ще ме разбереш. В деня на катострофата трябваше да ви напусна, да избягам от вас, тъй като рискувах живота ви. Ти и майка ти знаехте, че се местим тук, в Лондон, заради новата ми работа. Но това не е цялата истината. Не ви казах, защото не исках някой да ви нарани. Не исках да сте в опасност. Лена, моля те, не казвай на никого за това писмо. Знай, че съм жив, мое малко бонбонче. Ела утре след училище на адрес Ripten street, 12. Там ще разбереш истината.

С обич, татко.

Сълзи се ронеха от очите ми. Капки се стичаха по листа и размазваха дума след дума. Не можех да повярвам... Татко е жив! Но защо ни е лъгал? Защо и един път не дойде при нас? Половин година мина откакто си мислехме, че той вече не е сред нас. Шест месеца страдание. Шест месеца нов, труден и мрачен живот.

Знаех, че е той. Беше неговия почерк, а и беше споменал "мое сладко бонбонче" (като бях малка постоянно ме наричаше така). Нямаше и причана, която доказва че не е той.

Заплаках още по-силно. Ами ако Роузи е видяла, че писмото е от него? Легнах на леглото и го притиснах силно до гърдите ми.

Моят татко все още е жив. Баща ми е някъде тук, в града. Но най нараняващата мисъл бе, че не е с нас. Бях толкова щастлива, че ще го видя пак. Че ще го прегърна и ще чуя гласа му. Но освен щастие изпитвах и тъга. Той ни остави сами с предствата, че сме го изгубили забинаги. Защо ни го причини...!?

Поех си дълбоко въздух. Бях изгубила предства за времето. Взех си телефона и погледнах екрана. Имах две съобщения от Лиъм. Изгарях с желанието да ги прочета, но не исках да си създавам още проблеми. Оставих телефона и писмото на нощното шкафче, облякох си пижамата, загасих лампата и се завих с одеалото. Затворих очите си в очакване на съня, който поне малко ще ме накара да избягам от настоящето.