Stay With Me

Chapter 11 ~ I love you, mom...

Аз стоях на седалката, гледайки през прозореца. Малки капки дъжд оставяха следи по студеното стъкло. Не бях проронила и дума пред мама, която не спираше разтревожено да ме обсипва с въпроси... Но вместо да и отговоря, аз продължавах да гледам в една точка. Бях разбита на парчета. Бях толкова наранена, но и ядосана. Защо ли трябваше да му вярвам. Бях му дала доверието си а той... Той просто ме отблъсна от себе си. През изминалия ден виждах искра в живота си, но сега тя все повече и повече изчезва. Пак ще ме погълне мракът.

Пътят ми се стори много дълъг. Имах чувството, че бях в колата десет часа, но бяха само десет минути. Мама паркира колата пред апартамента ни, но преди да слезе се обърна към мен, постави ръката си върху моята и с тих глас, пропълнен с тревога, заговори:

- Лена... Аз.. Не знам какво те е накарало да страдаш така, но моля те... Просто ми Кажи ми какво те тревожи толкова много, защотото като те гледам цялото ми сърце се къса. - тя млъкна и ме изчака за отговор, ала аз така и не проговорих - Добре тогава... Ако искаш човек с когота да споделиш, аз съм на среща.

Мама ми прати една топла и тъжна усмивка, излезна от колата и закрачи към входната врата. Аз я последвах мълчаливо и не след дълго влезнахме в хола. Аз бързо се отправих към стаята си и веднага щом влязох започнах да плача. Хвърлих се на леглото, заровила лицето си в една от възглавниците. Защо точно на мен се случва всичко това!? Искам поне един миг да спре времето и да променя всичко, но не можех...

Сега съм сама. Само шумът на студеният вятър ми прави компания... Загледах се нагоре към звездите, изрисувани на тавана на стара ми, и затворих очи. Мога ли да имам щастие в живота ми? Мога ли да изпитам онази истинска любов? Мога ли да избягам от тъгата поне един път? Но дълбоко в себе си знаех, че трябва да се боря. Трябва да си върна предишния живот, защото не исках да ставам разочарование... Не и за татко.

Станах от легато си, избърсах сълзите си и отидох към хола. Щом влезнах, забелязах как мама сплита Роузи на плитка, тъй като щеше да излиза с приятелки. Щом я сплете, сестра ми се огледа в огледалото и ахна с усмивка. Благодари на мама и я целуна по бузата. Аз ги наблюдавах от вратата с малка усмивка на лицето си. Не след дълго реших да проговоря:

- Днес си много красива Роуз. - двете се обърнаха веднага към. Сигурна не ме бяха забелязали, когато съм влязла.

- Нали! Мнго ми харесва. Само че аз трябва да тръгвам. Кайли сигурно ме чака - тя стана бързо от дивана, взе си чантата и излезе от апартамента. Аз седнах до мама и опрях глава на рамото и.

- Много е сладка нали. Само колко е весела с новите си приятели - тя се усмихна широко, но аз не обърнах много внимание на думите и и загорих с тих и изпълнен с тъга глас.

- Мамо толкова ми е трудно... - тя започна да гали нежно косата ми - Имам чувството, че съм в една бездна и не мога да изляза. Сама съм и няма никой до мен...

- Не говори така Лена. Аз съм тук, както и Роузи. Винаги ще сме до теб.

- Да но сърцето ми е разбито на парчета и няма кой да го зглоби... - аз започнах леко да плача и реших, че трябва да и разкажа за всичко, което ми се случи. Така и направих... Разказах за Лиъм и неговите действия - как ме накара да се чувствам перфектно около него и как ме нарани. Казах и за видяното след прегледа ми в болницата - как Лиъм се целуна с онова момиче. Споменах как се чувствах тогава - съсипана и самотна.

Мама слушаше без да казва и дума, а когато свърших разказа тя вдигна брадичката ми, за да я погледна. Очите и бяха навлажнени, както и моите.

- Всеки минава през такъв период. Всеки има пречка по пътя си, която трябва да преодолее. Сигурно си изпитвала дълбоки чувства към Лиъм, но той е направил много лоша постъпка, спрямо теб. Но аз вярвам, че си силна и можеш да се справиш. Ти си умна и талантлива. Не се отказваш от мечтите си и искам да продължиш да се бориш за тях. Знам, че все още не можеш да преодолееш смъртта на баща ти, както и аз. Но трябва да бъдем заедно. Ние все още сме семейство, Лена. Знай, че винаги ще е така и винаги ще те подкрепям и защитавам. Ти си моето съкровище и никога няма да те оставя сама. Никога не го забравяй.

След нейните думи й бях токова благодарна. След всички мои постъпки тя все още беше до мен и ме подкрепяше. Тя беше моята незаменима майка... Аз я прегърнах силно.

- Обичам те мамо! Благодаря ти за всичко!

- И аз те обичам, Лена. - аз се усмихнах. Токова много държах на сестра ми и мама...
В този момент реших, че ще се стегна и ще продължа пътя си, дори и да имах белег на сърцето ми от Лиъм. За момент го бях харесвала толкова много, но сега... Сега смятах, че мога да се справя.

Тази глава е малко къса, но другата ще е по-дълга. 😁Съжалявам за закъснението, но ми се наложи да спра да пиша за малко. През следващите дни ще се постарая да кача по-бързо следващите глави. Благодаря, че следите историята ми! ❤️😊💗