The mystery of me{h.s.}

Chapter 22-Мъст

И отново се намирах на "Роуз Стрийт 81". Мина доста време, от както не съм идвала тук и честно казано това място не ми липсваше кой знае колко.

Не бе свещено за мен, а родният дом трябва да е. За мен просто си беше мястото, където съм отраснала, пълно с много викове, крясъци, истерии и може би, дори и кризи. Не знам, но доста пъти съм рухвала психически.

Как щях да кажа на майка ми всичко това? Как щях да й обясня, че вече не искам да имам нищо общо със Стайлс? Защото дори тя знае, че го обичах...мамка му...пак започва сложното.

Просто влязох, намирайки ключовете си. Отидох до бар плота и видях малко оставена храна. Дали е знаела, че ще дойда? Невъзможно.

Хвърлих чантата си на дивана и запристъпвах плахо към моята стая. Неусетно, аромата на ванилия ме обсипа и спомените нахлуха в главата ми.

Беше си същото. Леглото не бе оправяно от последния ми път тук. Но няма как да бъда сигурна...може майка ми да е решила, че й липсвам и да е легнала в моето легло, за да бъде една идея по-близо до мен.

Отворих махагоновия си гардероб, чиято врата зееше и заразглеждах дрехите останали в него.
Някои дори не си ги спомнях.

Хванах едни къси гащи с хавайски мотив и една бебешко розова широка блуза. Нахлузих удобните си домашни пантофки и вързах косата си на небрежен кок.

Взех си един шоколад с лешници от хладилника, за да притъпя болката и се излегнах на дивана.

Пуснах си романтичната комедия "Friends with benefits", оставяйки се на всичките вълни от чувства и хормони.

Изведнъж се чу щракването от ключалката.
Бе Фредуард. Бях забравила, че това малко копеленце живее тук.

- Ани, добре ли си? - какво иска да каже?

- Да, защо не...- изрекох и извъртях поглед на другата страна.

Наистина не очаквах от вратата да започне с това.

- Какво се е случило?

Така ли се печели доверие? Аз...не знам, слаба съм и доста уязвима...чувствам се предадена. Но не от Стайлс. А от себе си. От всичките илюзии и надежди, които пазех в себе си, молейки се да станат реалност.

- Дал й е пръстен...- прошепнах тихо.

- Какво? На кого? Анабел, обясни ми моля те. - Фредуард изглеждаше толкова загрижен, но преди да го бях погледнала с недоверен поглед , телефонът ми извъня.