The mystery of me{h.s.}

Chapter 11 - Depressive

- И сега какво правим? - прошепнах и погледнах въпросително към Стайлс.

Той повидгна рамене. 

Чувствах се като на интервю. Всички задаваха въпроси, които звучаха изключително тъпо. 

О, не вярвате? 

 " Човек, туршия ли правихте?"

И подобни.

Стайлс погледна към часовника си, смени изражението си и избута няколко ученика, за да си проправи път. 

Остави ли ме? Не.

Издърпа ли ме със себе си? Да.

Каза ли името ми по супер секси начин? Да.

Все пак той имаше час, както и аз, така че разделихме се. Бяхме на различни етажи. 

Оправях нещата в чантата си, вървейки и търсейки и опитвайки се да гледам напред без да се спъна и... не стана. 

Половината неща от чантата ми изпопадаха по пода. Наведох се, за да ги събера.

В този момент по коридора връхлетя момиче, което по някакъв странен начин помисли, че тя е виновна за тази бъркотия и се извини.

Но преди да каже каквото и да било тя си пое дъх. Изглежда беше онзи дъх, който си поемаме, сдържайки сълзите си. 

Тя влезе в тоалетната и се чу силен писък.

Изправих се и я последвах. 

Отворих вратата, достатъчно силно, че тя се обърна на другата страна. Не искаше да видя лицето и.

- Как си? - попитах, като се приближавах към нея.

Ясно беше, че не е добре. 

Не знам къде и е ножчето, но ръцете и бяха обляни в кръв. Тя плачеше. Избърсваше сълзите си в тъмно кафявата си жилетка, която бе доста дълга. Прокарваше пръсти през косата си милиони пъти, несъзнателно. Явно в главата и бе хаус.Тези нейни действия показваха, че е нестабилна емоционално. Не можеше да си намери място, не и се живееше, просто искаше да се самоубие. 

И това ли е краят на проблемите? 

Оставих чантата си на виолетовия керамичен под, за което съжалявах, но нямах избор.

Втурнах се към кабинета на сестрата.

Прередих всички хлапета. 

Да, добра душа съм. Това момиче имаше нужда от помощ.

- Сестра! - казах задъхано. Дайте ми един бинт и една лепенка, моля ви се! - поемах си въздух много бавно.