The mystery of me{h.s.}

Chapter 9- Who the fuck are you?

След това мое изказване той сякаш се предаде. Усмивката му угасна и вдигайки ръце, разтри слепоочията си.

Нещо в мен, някак си, искаше у него да е останала надежда, да ме пита нещо за живота.

Гледаше ме така, все едно иска да ме изучи.

Тишината, която се бе възцарила бе толкова неловка, колкото да объркаш братя близнаци.

Някой, освен тихата телевизия, трябваше да каже нещо.

- Знаеш ли, "Надеждата умира последна!" са казали хората.

Но-погледнах към огромния прозорец, в кухнята- все пак умира, нали? - върнах погледа си на Стайлс.

- Извинявай, какво? - каза, като сложи едната си ръка на челото и внезапно стана от удобното и меко кресло и се втурна към един шкаф голям шкаф с цвят на орех.

Отвори го и оттам се показаха най-различни опаковки от лекарства. Бяха толкова много.

Имаше всякакви - за корем, за глава, за гърло.

Той взе три хапчета  от една кутия, чиито надпис бе:

"Неподходящо за лица под 18 годишна възраст"

Изтича до кухнята, сипа си вода в една симпатична синя, но съвсем обикновена чаша и я изпи.

Съвсем обикновена.

Съвсем обикновена.

Съвсем обикновена?

Значи ли, че като си обикновен, не си значим?

Всеки би предпочел нещо красиво, с много орнаменти, изработено като хората, да си личи, че с много пари е правено.

Но, когато си обикновен...то...кой те предпочита?

На кой му доставя удоволствие да те гледа?

Някой дава ли си сметка, въобще, че съществуваш?

На никой не му пука.

Господи, хората са толкова повърхностни.

Нещо ме извади от транса ми, Стайлс извика няколко пъти името ми и аз се стреснах.

Вдигнах глава към него и се опитах да позная какво ще каже.Замисляше нещо.

- Анабел, как си? - погледна ме очаквателно, като в очите му се четеше невинност.

- Чувствал ли си се обикновен? - нямах намерение да отговарям на тъпия му въпрос. "Как си?"...що за?! Аз съм добре, и винаги ще бъда.