The mystery of me{h.s.}

Chapter 20 - Friends or lovers?

Мелиса наистина ми се стори много приятен човек и поисках номера й. ОПРЕДЕЛЕНО, смятам, че такива хора ми трябват- позитивни и мили.
Свършвайки урока, получих обаждане и беше от майка ми.
- Къде си? -щом вдигнах мигновено тя зададе този въпрос.
- На голф игрището , защо? - повдигнах вежда и започнах инстинктивно да се движа в кръг.
- Този месец не сме се виждали...-тя заговори.
- Мамо, добре съм, имам храна и вода и покрив над главата си, спокойно....

Поговорихме още малко, за да я уверя, че всичко е наред и затворих бавно телефона.
Бях се решила да върна обаждането на Карълайн.
За пръв път това момиче ме накара да се замисля...нещо мистериозно няма как да има в нея, защото човек я разгадава с поглед, но защо така ми затвори?
Набирах.
Изчаках минимум 4 сигнала, докато накрая все някой вдигна телефона.
Чуваше се учестено дишане, а аз не смеех и не знаех какво да кажа?

Звъня на момичето, което спи с Хари, за да я попитам какво точно е имала предвид.
Накрая единствения осмелил се да проговори бях аз едно тихо : Хей...аз...ъм
- Кой се обажда? - гласът от отсрещната страна попита, видимо неразпознаващ гласа ми.
- Анабел Грейс.
- О, боже. - чу се супер тихичко шептене от другата страна, явно не предназначено за мен.
- Анабел, здравей. - ТОВА вече бе Карълайн.
- Какво става? - попитах небрежно, попречвайки на въпросите на нахлуят в главата ми.
- Ами аз и приятелят ми туко-що! - каза тя и се засмя леко, но достатъчно, че да чуя фалшивия й смях.
- О, нов ли имаш? - попитах заядливо. Така искам да отърва света от тая.
- Не?!- и през телефонната слушалка можех да усетя обърканото й изражение в момента. Но тя не ми даде възможността да се изкажа и продължи : Нали знаеш...съжалявам.
- Това го чух, но така и не разбрах за какво точно съжаляваш. - усмихнах се злобно на телефона давайки мир на милионите мисли, препускащи в главата ми.
- Спах с Хари. - заяви тя и можех да се закълна, че си гризеше ноктите.

Наистина ме заболя. Но какво да се направи. Прекалено съм трудна за обичане, аз съм торнадо...идвам в живота ти с пълна сила и да, сърдя се за доста неща, но поне е от любов. Ето как едно изречение може да промени всичко. Шегувах се, че са спали, но уви. Прекалено безчувствена ли бях пред него? Дали някога е имал чувства към мен?
Ъъъх , звуча толкова клиширано.
Ами когато ме целуна и каза, че само с мен е себе си?
Една студена сълза се спусна по бузата ми.
Добре, за какво по-точно се ядосвам?