The mystery of me{h.s.}

Chapter 7 - Shut up and have fun!

Стоях вече няколко минути, кръстосала краката си, взирайки се в Стайлс.

Идея си нямах, какво правя тук и защо господин "Аз съм по-безчувствен и от печка" ме остави.

Добре, има толкова адреси в този скапан град.

Толкова  много.

Защо тук...смисъл Хари изглеждаше изненадан да ме е видял, а и няма как да е разбрал за малкото ми бягство. Така, че изключвам възможността да е поръчал хора да ме отнесат нанякъде и цъф, пред неговата врата.

Погледнах към джобчето на коженото ми тънко яке и видях кафето, което бях взела по-рано. Но не беше и само това.

Кутията с цигари, беше легнала съвсем спокойно в джоба ми. Леко се поддаваше и аз понечих да я набутам по-навътре.

Стайлс се изкашля фалшиво. За момент забравих за присъствието му.

Залепих една също толкова фалшива усмивка и го погледнах, като дълбоко се взрях в очите му.

Посланието, което исках да му предам беше:

" Не ме издавай. "

Странно, но това "оръжие" сякаш не проработи.

Той каза нещо, но първоначално прозвуча като :

" В свободното си време

обарвам лами."

Аз се засмях, като двата края на устните ми се повдигнаха нагоре.

Той ме погледна въпросително, все едно съм казала, че съм спала с най-добрия му приятел, и повтори бавно:

- Вли-зай вът-ре! Там ще гово-рим! - усмихна ми се, зачака и отвори вратата си по-широко.

Нямаше и да чакам втора покана.

Та навън бе дяволски студ.

Къщата му бе уютна, на два етажа с просторен хол. Камината бе запалена и още от прага се усещаше коледното настроение. Насам - натам се мяркаха коледни червени и дълги чорапки, пълни догоре с бонбони и маршмелоу.

Имаше и един тъмно червен кожен диван, посредата на помещението. Срещу него се намираше една симпатична стъклена масичка, висока около петдесет сантиметра, с една ваза отгоре, в която имаше букет от най-различни цветя.

Бога ми.

Бели рози. Очите ми станаха на палачинки и веднага заприпках към дивана.