The mystery of me{h.s.}

Chapter 13 - Hey, Anabelle, why you staring?

Все още "живеех" при Стайлс.

Трябваше да си стегна багажа, защото утре ще се става много рано.

7:45 трябва да съм на място, заела позиция, с безбройниге ми куфари, които не знам как ще нося...и най-важното - усмивка на лице.

Каквото и да става се усмихвайте!

По пътя обмислях всичко в главата ми. Какви ли щяха да са репликите, които щяхме да си разменим?

Или нямаше да си говорим?

Положението ставаше много неловко. Притеснявах се.

Бях на стотина метра от приветливият му апартамент, който вече се виждаше, и какво стана?

Наака ме пиле.

И защото природата ме обича, трябваше да е върху косата ми.

Извадих кърпичка  и се опитах да почистя.

В този момент Стайлс отвори вратата. Чуваше се високия му ехиден и педофилски смях.

- На късмет е. - оставаше да падне на земята. Какво беше толкова смешно?

Тъжно е. Природата ме мрази.

Извъртях очи и влязох вътре.

Оставих чантата си на дървения шкаф, където виждах най-прекрасния човек.

Имаше огледало.

Качих се горе по стълбите, за да събера багажа си. Имаше толкова много дрехи, обувки, дънки, рокли, поли и каквото се сетите. Куфара ми бе толкова сладичък.

Бял с розови цветенца, който идеално се вписваше в интериора на стаята на Стайлс.

Черно.

- Е? -  се чу вик отдолу.

-Е? - казах аз. Просто повторих думите му, защото дори той нe бе сигурен какво иска да каже.

Мразя, когато не ми отговарят. Вероятно си мисли, че му се сърдя, бясна съм или нещо подобно.

Но не е така.

Всичко е наред. Той има право да излиза, с която и да е.

Дори и с госпожата по физическо. Е, за любовта няма възраст.

34 години разлика са само едно число.

- Какво реши? Ще ходиш ли? - извиках, като се надявах да се е чуло долу.

- Къде да ходя? - можех да се закълна, че в този момент той се почесваше. Така правеше, когато искаше да си припомни нещо.