The mystery of me{h.s.}

Chapter1 - My World.

21.11.2014

Беше най-обикновена сутрин. Станах от затопленото легло, което се намираше в близост до прозореца и се запътих към банята. Странното е, че всичко в апартамента, в който живеехме бе толкова розово, толкова пъстроцветно. Всичко бе в тоновете на дъгата. 

Ежедневието просто ме убиваше. Как щях да се избавя от него? Омръзна ми от тези скучни дни, в които се  става, пие се едно кафе, измива се, облича се , учи се , обядва се  и се тръгва за училище. И всеки ден така. Изморително е. Още повече и когато учителите ти, не всички, но повечето, не те харесват особено. Не, защото нарушаваш дисциплината или нещо подобно... просто си от хората в класа, които нямат много знания... общо взето - безразличните. 

В час кротувах, слушах, но погледа ми бе забит в една и съща точка. Но това не се е случило само един ден. Нито два. Това продължава вече 4 дълги, изпълнени с мъка, депресия и плач, години. 

Но биеше ли звънеца, излезех ли от стаята, мигновено училището се въртеше около мен. Всички, които ме видеха се скриваха, други - поздравяваха, усмихваха се, прегръщаха ме, а някои дори ми носеха подаръци. Ах, колко са фалшиви не е истина. Всичко това, защото ги е страх да не бъдат нагрубени от мен. Но аз не съм страшна. Зловеща да, но не и страшна.

Днес не беше и по-различен ден. Вървях към училище и разкопчавах бавно коженото си яке. Бях се вързала на една конска опашка, понеже косата ми бе дълга и ми отиваше. Хубаво е човек да има самочувствие. Покрай мен минаваха най-различни хора - от малки дечица, до дядовци. И то доста възрастни. Въпреки това, поглеждах всеки един с ледения поглед на червените ми очи, за да ме забележат.

Всичко е по-различно в реалния свят. Имам предвид... в училище е едно, в дискотеки е друго, у вас е трето, в магазини е четвърто, пред камера е пето, с приятели навън е шесто, с гадже е седмо и т.н. 

Наближавах  " зеленото" - Павилиончето, в което цялото училище се изсипва и е боядисано в зелен цвят, за това му викат зеленото.  Скоро градусите щяха да минат под нулата, а аз бях избрала да нося потник. Мазухистка. Но, надписа бе важен. Той гласеше : " Тихите води са най-дъблоки" - Разбира се, някои момчета от нашия клас, щяха да останат с грешно впечатление какво точно гласи надписа, но...то си е за тяхна сметка. 

Стефани, една от най-добрите ми приятелки, се приближаваше към мен с нагласата да ме прегърне. Отворих широко и моите ръце, без да казвам нито дума, само чаках.