Максимата на саможертвата

Пета глава

Беше станало полунощ, когато Виктория се измъкна от стаята си. Охранителят и се беше облегнал на станата до вратата и когато принцесата излезе, той веднага я попита, дали има нужда от нещо.

- Ще отида само до кухнята, за да си взема плодове. Веднага се връщам. Няма нужда да идваш с мен.

- Но принцесо ... – започна да възразява охранителя, чието име беше нещо като Том или Дон, Виктория не се беше мъчила да запомни.

- Остани тук. Няма какво да ми се случи в кухнята. – с тези думи Виктория остави мъже зад себе си и хукна по стълбите, като се опитваше да не вдига много шум. Преди да излезе извън замъка, Виктория мина през пералното помещение, в което бяха дрехите и за тренировка. Тя се преоблече набързо, като хвърли нощницата си и облече черните дрехи, с тях щеше да е по-незабележима в нощта, а и бяха по-удобни от реклите, с които се налагаше да ходи постоянно.

Младото момиче излезе през задния вход, където бяха стаитите на прислугата. Само пред този вход на замъка нямаше охранители, защото някои от тях спяха в тази част на двореца. Виктория се увери, че е взела писмото на Маркъс, за да може да види знака, когато отиде в гората. Когато излезе извън закъма, Виктория се ядоса, че не се беше сетила да си вземе фенерче. Нощта беше прекалено тъмна, за да може да се ориентира, а още по-трудно щеше да е когато тръгне да се връща. Тя се стресна, че може да се загуби, но желанието да види Маркъс надделя и принцесата се концентрира, за да създаде светлина чрез дарбата си. Резултатът обаче не беше това, което очакваше. Вместо да създаде огнено кълбо или лъч светлина, Виктория започна да свети цялата. Момичето се притесни, че така ще бъде лесно забележима, но не можа да изключи светлината. Тя беше загубила концентрацията си и сега продължаваше да свети силна с всяка част от тялото си. След известно време, Виктория реши, че е безнадеждно и тръгна да върви, поне осветяваше пътя по-добре от всеки фенер.

След като премина реката, Виктория се беше уморила и светлината, която излъчваше започваше да намалява, докато не се прехвърли само в ръцете и. Момичето държеше едната си ръка насочена надолу, а другата срещу нея. По този начин тя осветяваше пътя пред себе си и внимаваше да не се спъне в някой камък на земята. Скоро забеляза тъмно петно пред себе си, което явно беше гората. Дали заради нощта, дали заради името си, но гората наистина беше тъмна и по цялото тяло на Виктория премина тръпка. Тя не искаше да влиза сама там, затова на първото дърво, което видя, изписа знака от писмото и седна под него чакайки.