Максимата на саможертвата

Глава седма

Виктория се прибра изморена в стаята си. Тълпата дълго време скандира думите и и след погребението дори няколко човека пожелаха да говорят насаме с принцесата. Тя се радваше, че има такъв ефект върху хората, но все пак това я беше изморило много. Щом влезе в стаята си, момичето сякаш усети притегателната енергия на леглото си. То беше магнит, а Виктория беше метална пластинка. Тя положи уморено глава върху възглавницата си и моментално заспа.

Виктория се пренесе в друг свят, далеч от истинския, но все пак познат за нея. Тя веднага разпозна гората, в която отново се озова,но този път не тръгна да бяга. Виктория успокой дишането си и се подготви за среща с каквото и да се появаше пред нея. Някак дълбоко в себе си, принцесата знаеше, че всичко това е просто сън, затова реши да узнае, защо го сънува. В гората се усещаше магическо присъствие –небето беше в необичаен нюанс на синьото, а дърветата сякаш бяха живи. Виктория се приближи към едно дърво и подтикната от някакво вътрешно усещане, тя нарисува знака, който Маркъс и беше показал. Появиха се сенки между дърветата. Небето се смръчи и облаци надвиснаха над гората. Въпреки че знаеше, че това е просто сън, Виктория не успя да удържи нервните тръпки, които преминаха през тялото и. Появи се вятър и разроши косата на Виктория, тя за момент загуби ориентация и щом отново се огледа около себе си, забеляза няколко маскирани човека да приближават към нея. Момичето беше уплашено. Сърцето и бясно туптеше в гърдите и, сякаш всеки момент щеше да си пробие път през гръдния и кош и да излезе, оставяйки я сама да се справя с надвисналата опасност. Виктория не знаеше какво да прави, затова просто се сви по едно от дърветата и скри глава в ръцете си. Чуваше как стъпките на маскираните приближават все повече и усети сенките им надвиснали над нея, но тя не смееше да надигне глава.

- Ти си отговорна за смъртта на Кристофър Зенмонов. Великият вожд е избрал наказанието ти. – Виктория започна да трепери и не можа да сподави вика си. Тя се разплака,когато усети две студени ръце да я изправят от земята и да я водят със себе си.

- Моля Ви, пуснете ме ! – момичето се опитваше да се отскубне от мъжете, риташе ги и ги удряше, но те оставаха непоклатими, сякаш ги удряше с перо. Виктория се молеше да се събуди, искаше този кошмар да свърши, но така и не отваряше очи.

Мъжете се движеха в редица по двама и прекосяваха гората така сякаш я бяха кръстосвали хиляди пъти. След известно време крещене и буйстване, Виктория осъзна, че няма да постигне нищо и се остави мъжете да я водят все по-навътре в гората. Вървяха с часове, принцесата се зачуди защо не се събужда, с какво този кошмар бе по-различен от предишните, но въпросът, който тя отбягваше да си зададе беше,защо мъжете я обвиняваха в убийството на баща и.