Максимата на саможертвата

Шеста глава (Продължение)

- Госпожице Виктория, добре ли сте ? – в стаята на принцесата беше влязла прислужницата, която и носеше закуската, но щом видя момичето, прислужницата изтърва подноса и се затича към Виктория.

- Да, да, спокойно. От напрежението тези дни е. –Виктория стана и отиде в банята да се почисти, докато прислугата изчистваше храната от пода в стаята и.

Днес беше погребението на Кристофър Зенмонов.Всички от кралството се бяха струпали в двореца, за да отдадат последната си почит. Агата беше облечена с дълга черна рокля с огромни воали, които се спускаха от кръста и се влачеха след нея. Виктория беше облечена по-семпло, но в също в дълга черна рокля. Майка и дъщеря трябваше да държат речи, въпреки че и двете смятаха това за глупаво- думите им не можеха да изразят любовта им към Кристофър, нито щяха да го върнат от мъртвите. Ковчегът с тялото на краля беше поставен на висок подиум пред двореца, а пред подиума бяха наредени пейки, на които щяха да се настанят хората. По-късно се оказа, че поклониците са повече от местата за сядане, но това не направи впечатление на никого, всеки искаше просто да бъде част от тои тежък момент и да изкаже съпричастността към семейството на Кристофър. Виктория виждаше тъгата в хората и техните сълзи, но тя самата не можеше да заплаче, колкото и да и се искаше. Страхуваше се да не я помислят за безчувствена, но сълзите просто не идваха, тя подтискаше всичко в себе си. Майка и също го правеше, но при нея си личаха зачервените очи и тъмните кръгове под тях, разултат от безсъните нощи прекарани в плач. Когато дойде редът на Виктория да каже няколко думи за баща си, мозъкът и просто блокира. Тя не знаеше какво да каже, защото не можеше да намери думи, с които да изрази чувствата си и сълзите най-накрая си проправиха път до очите и. Тя се разплака,но искаше да се овладее, за да не я гледат всички така- слаба, все пак един ден, ще се наложи да управлява това кралство,а след смъртта на баща и , това можеше да се случи по-рано от колкото е очаквала. Принцесата се прокашля, за да преглътне буцата заседнала в гърлото и и започна:

- Баща ми беше добър крал, но преди всичко беше и добър баща. Той ми даваше опора, учеше ме – гласът на Виктория се пречупи и тя отново щеше да заплаче, но се овладя, защото видя лицето на Магнус в тълпата. – Както и да е. Мога да говоря много за това, какъв добър крал е бил, колко много е помогнал на кралството ни, колко много съм била привързана към него и така нататък, но това няма да го върне. Единственото нещо, което мога да направя, но за което ще ми трябва помощта ви , е да намерим виновника за смъртта му и да отмъстим. С мен ли сте ? – лицето на Маркъс в тълпата се помръчи и той се обърна да си ходи, когато тълпата пощуря и започна да крещи „Мъст" под насоките на момичето, което стоеше пред тях. Това вече не беше погребение, не беше и почитане пред смъртта на краля, беше просто излияние на чувства и то на най-лошите чувства, които може да изпитва човек – омраза и гняв.

Междувременно, Маркъс беше напуснал пределите на кралството. Той беше разстроен за това, което се беше случио с Виктория, вече не можеше да я познае. Знаеше, че смъртта на близък човек може да промени човек, но той не разбираше откъде се е появила цялата тази злоба в нея. Но други проблеми също занимаваха мислите на Маркъс. След като беше отключил някак силите си предната вечер, той искаше да научи повече за тях. Младото момче влетя в малката дървена къща, а чичо му го погледна въпросително.

- Какво се е случило ? – Дректар се обърна към Маркъс.

- Тя ме мисли за убиец. Как може да си помисли, че мога да сторя такова нещо ? И то на баща и? Та, аз и се обясних в любов . Готов съм на всичко за нея. Защо не го разбира ? – Маркъс обикаляше в кръг и скубеше косите си в отчаяние.

- Тя ще проумее истината, синко. Рано или късно, ще съжалявам, че е мислила това за теб. – в очите на Дректар се четеше някаква увереност, която Маркъс не забеляза.

- Чичо- Момчето рязко се спря и се обърне към по-възрастния мъж. – някой от нашето семейство има ли свръхспособности ?

- Не, защо питаш ? – Дректар се изпъна на стола върху, който беше седнал и се опита да запази самообладание.

- Случи ми се нещо странно снощи.

- Какво ?

- Мисля, че използвах сила, но не знаех, че хора, които не са от кралското семейство притежават сили. – Дректар се зачуди какво да отговори на Маркъс.

- Какво точно направи ?

- Мисля, че успях да изляза от тялото си и да погаля Виктория по бузата.Дори не знам, как стана, просто исках да я утеша.

- Сигурно е било в прилив на адреналин. Нашето семейство не притежава специални сили. Забрави го. – Дректар прекъсна темата, със студения си отговор. Маркъс се зачуди, защо се държеше така остро, но не посмя да изрече думите на глас, както и Дректар не спомена за това, че да излезеш от тялото си е най-силната магия – на духа.

 ***

Извинявам се за кратката глава, нямах много време тези дни за писане. Обещавам да се реванширам в най-скоро време, с повече и по-дълги глави. Приятно четене и ако имате препоръки, въпроси или просто искате да изкажете мнението си, пишете в коментарите. <3

***