Максимата на саможертвата

Втора глава

Виктория се прибра в стаята си шокирана, объркана и някак щастлива. За първи път в живота и се случваше нещо по-интересно, мистериозно. Всички си мислят, че ако имаш власт и си кралска особа, живота ти е една безкрайно щастие и няма миг, в който да скучаеш, но всъщност не беше точно така. Виктория винаги е била самотна. Големия замък, в който живееше, нямаше нито един приятел. Обичаше да гледа от най-високата кула в двореца, как децата в по-бедните квартали се забавляват, как хората спират и си говорят, а тя винаги беше затворена между красивите, но и студени стени на палата, в който беше като затворник.

Но днес, Виктория имаше за какво да мисли и за какво да мечтае. Представяше си, как един ден, когато оглави това кралство, ще трябва да се бори, за да защитава семейните ценности и че под фасадата на необезпокояваната и скучна принцеса, ще стой един войн. Тя прекара цял следобед, мислейки върху това, което майка и и беше показала. Искаше да научи повече и дори си записваше въпросите, които иска да попита. Когато денят беше към своя край, Виктория беше толкова уморена от събитията, който се бяха случили през този ден, че неусетно бе заспала на стола пред тоалетната си масичка. Но сънят и не беше спокоен, тя сънува тъмна и мистериозна гора, в която нещо я преследваше. Виктория бягаше в съня си,но се чувстваше така, сякаш и в живота трябва да бяга и да се пази от нещо. Събуди се от гласа на някой застанал над нея и леко побутващ я. Тя отвори големите си , зелени очи и погледна мъжа застанал пред нея. Беше охранителят и.

- Извинете,госпожице Виктория, че така влязох в стаята Ви, но чух да крещите и се уплаших, че някой Ви е нападнал.

- Няма.. – Виктория се прокашля , за да изчистя пресъхналото си, от викове, гърло. – няма проблем. На какво се случи ? – тя беше объркана от съня и гледаше мъжа пред нея, като през мъгла.

- Сънувахте кошмар, но вече всичко мина. – той говореше толкова успокоително, че Виктория изпита нужда да го накара да продължи да я успокоява. Тя можеше просто да му заповяда и той щеше да направи, какво му каже, но не обичаше да се разпорежда с хората, затова реши просто да го заговори.

- Какво казвах на сън ? – мъжът се засмя.

- Вие, госпожице Виктория, по-скоро крещяхте. – Виктория се изчерви.

- Моля те, спри да ме наричаш госпожице. Караш ме да се чувствам превзета и разглезена. – През очите на мъжа премина някаква емоция, не Виктория беше все още замаяна от кошмара, за да може да я разчете.