Максимата на саможертвата

Седма глава (продължение)

Маркъс се изправи рязко в леглото си. По челото му бяха избили ситни капчици пот. Сърцето му не можеше да намери нормалния си ритъм и момчето с усилие успя да нормализира дишането си. В сънят му се преплитаха различни образи, като най-яркият беше този на Виктория- плачеща и изгубена. Маркъс стана и облече първите дрехи, които видя. Момчето грабна едно фенерче и излезе на бегом от малката къщичка, в която живееше с чичо си. Дректар чу суматохата, която беше предизвикал Маркъс и хукна след него, за да разбере какво се е случило.

- Марк.. Маркъс. Какво има, момчето ми ? Какво се е случило ? – Дректар не беше толкова бърз, затова беше изостанал значително зад Маркъс, но все още виждаше силуета му , движещ се между клоните и храстите в гората.

- Тя е в беда. Не мога да я изоставя. – Това бяха единствените думи, които Драктар успя да получи от момчето, преди то напълно да се изгуби в сенките. Той се върна в дървената им колиба и седна пред запалената камина.

- Как да го откъсна от нея ? – Дректар беше навел главата си, така че погледът му беше вперен в огнените езици издигащи се високи в комина на камината. Изведнъж дърветата започнаха да пукат силно и пламъците се заививаха така че образуваха продълговато и сурово лице. Когато огненото лице отвори уста, за да отвърне на въпроса на Дректар, от устните му излязоха няколко пламъка, които отидоха опасно близо до стария мъж седнал пред него.

- Те са едно цяло. Ти не можеш да ги разделиш лесно. Единствен начин има и той е чрез самоунищожение.

Маркъс стигна до замъка, в който живееш Виктория. Той не мислеше за това, че стражите могат да го спрат да влезе или че майката на Виктория няма да се зарадва да го види и то толкова късно през нощта. Единствената му мисъл бе, че трябва да защити момичето си. Момчето вземаше по няколко стъпала наведнъж, докато накрая не се озова на прага на замъка. Не си направи труда да почука на вратата или да потърси някого, Маркъс просто отвори широко вратите и се спусна през голямото предверие. Няколко стражи излязоха през една странична врата и се хвърлиха върху него, но той ги отблъсна донякъде със собствената си сила, донякъде със силата на мисълта си. Стълбището го приканваше да намери своята принцеса. Маркъс знаеше точно коя е спалнята на Виктория и когато влезе в неосветената стая, гротеската картина го потресе. Момчето се свлече на земята, а зад него се чуваха стъпките на десетките стражи, които бяха по петите му, но щом стигнаха до него, всички ахнаха в почуда и го дръпнаха извън стаята, докато викнат кралицата.