Аз и Широ водехме нормален живот като ученички.Всеки наш ден беше еднакъв.Танци,събиране в тях или в нас,гледане на филм с куп храна ,училище и пак отново.В училище бяхме един вид аутсайдери .Не общувахме с когото и да е толкова много. Включвахме се...
Времето на Джимин в София мина твърде бързо и неусетно. Беше време да си тръгне. Не беше лесно да се разделим с него. Бяхме свикнали с присъствието му , а сега то липсваше. Аз разбира се , се сдържах на летището да не се разплача. Добре де разревах се като малко детенце... Липсваше ми, но той обеща ,че когато има време ще се обажда , което ме успокояваше до една степен.
Състезанието беше съставено. В този ден бяхме толкова нервни. Притеснявахме се. Всички бяха във форма и се справяха идеално. Малко преди да излезем Джимин ми прати съобщение във Снапчат.
¡Ay! Esta imagen no sigue nuestras pautas de contenido. Para continuar la publicación, intente quitarla o subir otra.
''Успех момичета. С вас съм.''
Една проста снимка с един прост текст свали напрежението в мен и приятелката ми. Благодарение на него и с доста усилия ние спечелихме проклетото състезание.
-----
И ето ни сега след 5 месеца в Корея , аз Широ и Хе разхождайки се из Сеул. Не беше точно както си го представях да е. Хората бяха еднакви ,улиците бяха еднакви. Ако бях сама щях да се затрия някъде по улиците и никой нямаше повече да ме намери.
Разхождайки се и обсъждайки разни теми зад нас се чуха писъци. Секунди след това се чуха тежки стъпки. На няколко метра зад нас се виждаше тълпа от момичета тичащи след 3 момчета. Нямахме време да реагираме .Тичащите младежи ни хванаха за ръцете грубо повличайки ни в неизвестна посока. Тичахме с всичка сила бягайки от подивялата тълпа. Нямах на идея кои бяха момчетата нито тълпата от момичета. Просто тичахме за да избягаме . Стигайки пред огромна сграда шестимата връхлетяхме вътре оставяйки охраната да се заеме с момичетата.
-За бога Джимин колко пъти да ти казвам да не излизаш без да се прикриеш? - мъжки глас се разнесе приковавайки очите ми към момчетата които дишаха дълбоко.
- Д-Джимин? Пак Джимин?
- Моля те не викай. Ще ви дадем автограф само не викайте моля ви. -момчета вдигна погледа си от пода който гледаше докато се опитваше да стабилизира дишането си.
