Съквартирантът

Глава 2: На път

  Бяха минали няколко часа, откакто Ънсонг бе научила за новия си съквартирант. Тя никак не бе доволна от факта, че трябваше да дели стая с момче в продължение на цял един месец. На всичкото отгоре това не беше кое да е момче, а онзи надут пуяк, Ким Техьонг. Защо това се случваше точно на нея?

  Ънсонг въздъхна шумно и зарови глава в меката си възглавница. Не можеше да отвлече мислите си от неприятната ситуация, в която се намираше. Премисляше нещата отново и отново и изведнъж я осени.

 - Та той дори не ме понася. - рече си тя и се изправи. - Едва ли ще иска да ме вижда. Това значи, че ще се събира с така наречените си приятели и може почти да не се прибира в стаята. Аз ще си бъда сама! - усмихна се леко - Но... Какво ще правя през нощта, когато ще съм съвсем сама? Господи, това ще бъде истински ад! - простена тя провлачено и се просна отново на леглото си.

 - Скъпа, вечерята е готова! - чу се звънък женски глас, идващ от кухнята. Той принадлежеше на майката на Ънсонг, госпожа Канг.

  Госпожа Канг беше средна на ръст 40-годишна добре поддържана жена. След смъртта на съпруга си, противно на хорските очаквания, тя не се пречупи, а направи всичко възможно да остане силна и да продължи да се грижи за трите си деца. Ънсонг искрено ѝ се възхищаваше и искаше един ден да бъде като майка си - силна, борбена, готова на всичко да защити любимите хора дори когато е притисната в ъгъла.

 - Идвам! - извика обратно Ънсонг и излезе от стаята си.

  От кухнята се носеше аромат на печено месо. Ънсонг забърза крачката си и влезе в малкото помещение.

 - Мамо, защо мирише на печено говеждо? - учудено попита момичето.

 - Защото точно такова ще вечеряме. - усмихна се госпожа Канг.

 - Мамо, знаеш, че не можем да си го позволим. - запротестира Ънсонг - Говеждото е скъпо, а ти работиш на две места, за да може да покриваш разходите на семейството. Какво му е на раменът, че купуваш такова скъпо месо?

 - Тихо, тихо. Децата ми трябва да се хранят добре, за да са здрави. Не може само на рамен да карате. Имате нужда и от ориз и месо. - отвърна госпожа Канг с леко строг тон. - А и тази вечер имаме повод. Това е последната ти вечеря вкъщи, след която няма да се виждаме за два месеца. Искам да се нахраниш добре, дъще.