Съквартирантът

Глава 12: Страх

  Ънсонг стоеше объркана и гледаше как приятелят и́ се отдалечава към гората. Не разбираше нищо. Преди два часа всичко беше наред. 

  "Може да се скарал с родителите си по телефона," помисли си момичето, решавайки да го остави сам със себе си. Но грешеше.

 - Ънсонг-ши? Слушаш ли ме? - Чонгсу размахваше ръка пред лицето и́.

 - Извинявай, но съм уморена. - каза Ънсонг и избърза към бунгалото.

  Момичето си взе душ и се преоблече преди да иде на вечеря. Беше седнала до новата си приятелка Джеси и се оглеждаше неспокойно. Техьонг още не го нямаше.

 - Сонги, тревожи ли те нещо? - попита загрижено Джеси.

 - Ънсонг, знаеш ли къде е Техьонг? - беше господин О.

  Ънсонг въздъхна. Не можеше да каже, че е влязъл в гората без знанието на учител.

 - Ъ, каза нещо от рода, че не е гладен. Не знам, не си говорим много. - смотолеви тя бързо.

 - Добре тогава. - каза учителят и се върна на мястото си при другите възрастни.

 - Хей, как е съжителството с него? - Джеси зададе втори въпрос.

 - Не се засичаме много и не си говорим. Караме се рядко за дребни неща като да почиства след себе си. - започна Ънсонг. - Но тази вечер всичко свършва. Утре идват Хани и Джимин.

  Момичето се усмихна, но Джеси виждаше, че нещо тормози приятелката и́. И как нямаше. Тази вечер им беше последната като съквартиранти, а от поведението му по-рано изглеждаше наистина бесен.

- Сигурна ли си, че всичко е наред? Изглеждаш разсеяна и разтревожена. - каза Джеси.

- Спокойно, наистина, нищо ми няма. - усмихна се отново Ънсонг и продължи с вечерята си.

***

  Минаваше десет, а Техьонг още го нямаше.  Ънсонг се опита му се обади, но телефонът му беше изключен.

  Момичето беше седнало пред бунгалото, вперило поглед в гората, когато две момчета минаха край нея, обсъждайки някакъв крадец, който бил на свобода. При чутото тяло и́ изтръпна, сякаш бе залята с ледена вода. Моментално влезе в бунгалото и с треперещи ръце заключи вратата. Сви се на дивана и набра номера на най-добрата си приятелка.