Съквартирантът

Глава 4: Махмурлук

  След вечерята учителите обявиха, че ще има лагерен огън. Всички бяха много развълнувани. Ънсонг извади телефона от джоба на дънките си и набра номера на майка си. 

- Ало, Ънсонг? Добре ли си? Добре ли пътува? Не ти е прилошавало, нали? - госпожа Канг задаваше въпроси без да чака отговор.

  Ънсонг се засмя.

 - Мамо, добре съм. Пътят мина добре, проспах го. - момичето не искаше да казва на майка си за инцидента с повръщането, за да не я притеснява, а и не беше лъжа, че останалия път го бе проспала.

 - Как са стаите? Удобно ли ви е? - продължаваше с въпросите майката.

 - Хубаво е. В бунгала сме и всеки си има отделна стая с легло. - отговори Ънсонг.

 - А момичетата, с които ще делиш бунгало? Не се заяждат, нали?

  Ънсонг си пое дъх, докато мислеше какво да каже. Естествено, майка ѝ не знаеше, че съквартирантът ѝ всъщност беше от противоположния пол.

 - Всичко е наред. - проговори най-накрая момичето. - Ще се справя, познаваш ме. Сега трябва да отивам, защото ще има лагерен огън.

 - Добре, мила, бъди внимателна! Обичам те. - каза госожа Канг.

 - И аз те обичам, мамо. - отговори Ънсонг и затвори.

  След разговора с майка си, по заръка на доктор Ку, Ънсонг отиде в последното бунгало, за да ѝ бъде премерено кръвното. Отново бе по-ниско от нормалното и пълничката докторка я помоли на лагерния огън да седне до нея, за да може да я наглежда.

  Учениците бързо се събираха в кръг около вече запаления огън. Ънсонг и доктор Ку се присъединиха към тях. Учителите бяха подготвили възглавнички за всеки, за да не сядат на земята. Ънсонг седна на една синя възглавничка точно до лекарката. Тогава забеляза, че точно срещу нея седи съквартирантът ѝ, Ким Техьонг. Той също я бе забелязал, но отмести погледа си и се заговори с приятелите си.

- Този път ние събрахме дървата за огъня, но следващия път сте вие. - обърна се господин О с усмивка към учениците, които хорово се съгласиха.  

  Младежите си разказваха забавни или страшни истории, пееха песни и си печаха бонбони. Времето минаваше неусетно.

 - Мисля, че е време всички да се прибираме и да си лягаме. - обяви госпожа Чон, с което си спечели неодобрителните възклицания на учениците. - Знам, че сте развълнувани, но пътят не беше никак кратък, а утре ще ставате в осем часа. Имате нужда от сън.