Ънсонг бавно отвори очи и премига няколко пъти, за да свикне със светлината в помещението. Надигна главата си и забеляза, че не е в стаята си.
- Вече си будна?- чу се топъл женски глас. - Как се чувстваш, мила?
Момичето се завърта бавно и видя доктор Ку да стои до нея.
- Малко съм замаяна, - отговори плахо тя, - но съм добре.
Отново ѝ премериха кръвното, което отново беше ниско. Доктор Ку започна за пореден път да обяснява на момичето как трябва да се грижи за здравето си.
През това време Техьонг беше в бунгалото си и пишеше СМС на Хани. Беше взел номера ѝ от телефона на Ънсонг, разбира се.
"Аз съм Ким Техьонг, запиши си номера ми. Искам да ми кажеш всичко за Ънсонг."
"Ти добре ли си? Защо да ти казвам всичко за нея?"
~ Че Хани
"Ще ти се обадя"
~ Ким Техьонг
"Какво значи това?"
~ Че Хани
"Ким Техьонг, отговори ми!"
~ Че Хани
"Ънсонг по-добре ли е?"
~ Че Хани
"КИМ ТЕХЬОНГ!"
~ Че Хани
Техьонг прибра телефона си без да обясни на Хани какво е намислил. В това време вратата на бунгалото се отвори и Ънсонг влезе. Момичето изглеждаше много по-бледо от обикновено и той го забеляза.
Момчето се покашля, за да привлече вниманието на Ънсонг.
- Добре ли си? - попита той, избягвайки погледа ѝ.
- Жива съм. - отговори момичето и отвори вратата на банята.
- Тази вечер няма да излизам от бунгалото. - извика Техьонг след нея и веднага след това се напсува наум.
Ънсонг замръзна на място. Усети как топло чувство я обля, най-накрая щеше да се наспи. Е, не показа радостта си, разбира се.
- И какво от това? - каза момичето като се обърна към Техьонг с безизразно лице. - Защо да ме интересува?
Какво? Да не би Хани да го беше излъгала?
- Както и да е. И аз не знам защо ти го казах. - момчето се намуси и влезе в стаята си.
YOU ARE READING
Съквартирантът
FanfictionКанг Ънсонг е типично 17 годишно момиче, идващо от бедно семейство. След като баща ѝ почива, когато тя е на 12, майка ѝ сама се грижи за нея и по-малките ѝ братчета близнаци. Въпреки че се сблъсква с трудностите на живота на съвсем крехка възраст, Ъ...
