Gentleman >> Harry Styles fanfiction

Глава шеста - Впечатления

Туптенията на сърцето ми бяха заглушени от тишината и погледът му не помагаше. Плъзгаше се навсякъде по мен - по лицето ми, по тялото ми, дори следеше движенията ми. Не ми харесваше да съм наблюдавана, не и когато ми ставаше неудобно и го гледах с такава досада и раздразнение, че ми идеше да го пратя и него, и нашите по дяволите, и да си тръгна от ресторанта. Какво изобщо правех тук, чакайки управителя да благоволи да дойде и да ме ощастливи с няколко думи на френски или на какъвто и език да говореше?

-   Знам, че вчера със Стайлс се изложихме малко...

-    Малко? - вдигнах вежди, прекъсвайки го без да се замисля. - Заради вас нашите се скараха.

-    Добре де, много. Но не това е важно...

-     А кое? - продължих - Това, че ме обичаш и искаш да прекараш живота си с мен? Заври си лъжите в...

Спрях, преди да осъзная, че наистина се държа зле. Знаех, че го мразя, но възпитанието ми този път не беше стигнало, за да скрия това за няколко часа. Този път бях прекрачила границата и отвръщах на доброто му отношение с моето противоположно.

-     Знам, че първото ти впечатление за мен не е добро, но искам да поправя това.

Докато мигнах, беше застанал на коляно пред мен и държеше кутийка с диамантен пръстен в нея. Не исках да го взема, не исках да изрича онези думи, не исках да го чувам да говори. Как, по дяволите, щях да прекарам живота си с този мъж? Как се очакваше да го обичам, да имам деца от него, да създадем семейство заедно? Как нашите можеха да искат подобно нещо от мен, дори и да беше за мое добро?

-    Ъм...

-    Ще се омъжиш ли за мен, Клоуи?

Прехапах устна и всичко, което премина през съзнанието ми, беше мисълта да избягам. Да скоча на краката си точно в онзи миг и никога повече да не му позволя да ме види. Не исках заблудите му, лъжите му, преструвките му, фалша му. Исках просто да избягам от златната клетка, да се освободя от оковите, да бъда тази, която исках да бъда, а не тази, която трябваше да бъда.

Но вместо това ахнах престорено, протегнах лявата си длан към него и му позволих да ми сложи диамантения пръстен, който сякаш тежеше сто пъти повече на душата ми отколкото на ръката ми. Беше красив, но в онзи момент ми беше непоносимо тежък и груб. Ако го покажех на Рейчъл, тя щеше да заподскача в кръг около мен и да каже, че благородната ѝ завист не може да се мери с нищо в момента, но аз не му се радвах. Та кой можеше да се радва на нещо, което поставяше начало на обвързването му с някого, когото не харесва? Този пръстен беше животопроменящ и се обазалагах, че когато майка ми го видеше, щеше да пропищи улицата, но дали щеше да се запита и за секунда дали го искам и дали това наистина е правилно или с баща ми просто правят грешка, която ще се отрази върху цялото ми съществуване?