Gentleman >> Harry Styles fanfiction

Глава двайсет и осма - Неприлично шумно местенце

Имаше превръзка на очите ми, докато чувах шума от двигателя и затаявах дъха си при всеки завой. Сетивата ми се бяха изострили, докато стисках в пръстите си огромната му длан. Чувствах се развълнувана, но и напълно спокойна. Бях в безопасност с него, но не и напълно осведомена за това, което предстоеше. Хари ми беше казал само, че отиваме на специално място, което е освободил само за нас с помощта на вътрешни връзки след работа. Без никакво наличие на друга информация, никакви подробности.

Едва, когато двигателят замря, разбрах, че сме пристигнали. Чу се отваряне на врата и после как Хари плъзга ръка по коляното ми. Приближих се до него, като нежните му подръпвания на ръката ми ме насочваха.

- Стъпи тук, Клоуи - палецът му нежно потъркваше опакото на дланта ми, докато протягах плахо крака, несигурна къде точно е асфалта.

Пътят до входа на сградата беше мъчителен. През цялото време чувах клаксони, насоките на шофьора му и оживлението на улицата. Трябваше да е някое често посещавано място, някое авеню, което имаше с какво да се гордее, за да привлича толкова много хора. Именно затова любопитството започваше да ме разяжда все повече, докато бях хванала ръката му и изкачвах отчайващо позната бройка стълби от мрамор. Жалко само, че не можех да си спомня къде има толкова. Мястото миришеше познато - на твърде много прах и стари мебели.

Всичко това беше толкова интимно, когато съвсем от нищото свихме нанякъде и се оказах опряна до огромни дървени врати. Устните му бяха толкова близо до моите, чувствах дъха му по себе си. Тялото му беше притиснато о моето, давайки ми нулеви проценти за възможност за глътка въздух. Прехапах устна, когато пръстите му погалиха извивката на челюстта ми и контрастът от студените пръстени и топлата кожа ме разтърси.

- Чудех се дали да ти позволя да видиш къде сме или първо да ти се насладя поне мъничко. Как предпочиташ?

Дишах тежко, опитвайки се да взема решение. Исках да знам кое е това специално място, заради което беше превързал очите ми и ме печеше на бавен огън от половин час. Отчаяно. Отчаяно се нуждаех и от него, задъхан и топъл, парещ на места и твърде опасно близо. Повече, много повече. И когато силната му ръка се уви около кръста ми и почувствах колко се е опънала материята около четала му, загубих всякакво право на избор. Та той ме караше да избирам между задоволството на любопитството си и задоволството на агонизиращото си желание, а после ме притискаше в ъгъла във всеки смисъл, и очакваше отговор! Все още!