Gentleman >> Harry Styles fanfiction

Глава трийсета - Дъхът на залеза

Когато влязох в апартамента му, той не беше както винаги на обичайното си място на дивана, сменяйки програмите с ръка в гащите. Открих го в спалнята, свил се до френските прозорци като дете и гледащ към залязващото слънце, окъпало небостъргачите наоколо. Видимо беше потънал в размисли, така че се присламчих съвсем безшумно срещу него и се вгледах в свитите му вежди. Нещо го тревожеше, може би беше изникнал проблем в работата, който по-рано през деня не бях забелязала.

- Кло - устните му се разтеглиха в измъчена усмивка.

- Има ли нещо? - попитах, навеждайки се леко към него.

- Не, просто се замислих. Как успя да се измъкнеш толкова рано?

- Избягах, ако трябва да съм честна - засмях се. - Не дадох обяснение на никого, въпреки че нашите искаха да обсъдим нещо на вечеря, и дуфнах.

- Дуфна просто ей така?

- Да, и аз не вярвах, че съм способна на такова престъпление.

- Дали са се притеснили? - устните му бяха напукани от студа, нахапани и все още кървящи, докато се движеха мъчително в опит да продължат разговора. - Или са ти ядосани?

- Предполагам, че по малко и от двете. Утре ще им кажа, че съм била на шопинг или нещо от сорта.

- Цяла нощ?

- После съм заспала у Рейчъл или в колата на паркинга. Даже ще се престоря, че съм схваната цялата и ще охкам.

Засмяхме се. Разговорите с Хари се бяха превърнали в нещо толкова леко, небрежно, отпускащо. И двамата се бяхме променили достатъчно от запознанството си, че да не го намирам за мистериозен и държащ те на нокти.

- Не искам да охкаш за някой друг.

Погледнах го - копринената риза беше полу-разкопчана и впитите черни дънки си пасваха с нея по особен начин, а сигурно дори не се беше замислил да ги съчетае; косата му беше преметната отдясно и изглеждаше мека и не толкова заплетена. Прииска ми се да целуна онези негови разранени устни, но се удържах. Стори ми се твърде рано.

Искаше ми се да го попитам какво има предвид, макар че вече знаех и да го успокоя - да му кажа, че и аз не искам, да му кажа колко се нуждая от него и че всичко е наред. Не исках да мълча, неспособна да оправя нещата, макар да исках. Нещо ми пречеше, нещо твърде вкоренено и нещо едва зародило се - вероятно здравият ми разум и тъгата и носталгията, които ме държаха окована.