Неизлечима

V

Прибрах се късно затова не събудих Мат. Легнах си, но само се въртях в леглото. Не спирах да мисля и да разсъждавам над това, което ми каза Джей. Може би беше прав. Но как да му имам доверие като не го познавам. Той казва, че ще се опознаем. Трябва да призная, че не искам да го опознавам. Има странно влияния над мен. Не ми пърхат пеперуди в стомаха, не. Но имам усещането, че с него ще бъдем добър отбор. Толкова съм изморена.
                              ***
Падам. Умирам. Няма за какво да се хвана. По - добре така отколкото да ме хванат.
Събудих се точно преди да се ударя в земята. Какво става? За първи път от една година виждам продължението на кошмара. Погледнах часа и беше още 4 сутринта. Това е странно. Много странно. Легнах си и заспах отново.
                                ***
- Хайде ставай Мад. - някой говорише доста силно, тъй като ме събуди. - Мади Едисън, ако не станеш на крака до 3 секунди ще отида на училище сам и ще кажа на всички, че си се напикала докато спиш.
Отворих си едното око и пред мен се появи брат ми. Веднага станах защото знам, че неговите заплахи не са празни приказки.
- Най - сетне благоволи да се събудиш принцесо.
- Млъквай Матю и ме изслушай. - седнах на леглото и го дръпнах - Тази нощ сънувах продължението на онзи кошмар, - той разшири очи - а вчера в залата дойде пуяка Джей. Каза, че са откраднали и неговото куче и, че той е направил свое проучване. Също е стигнал до Ню Йорк и връзката прекъснала,  както при полицаите. Смята, че отвеждат животните в Европа, а не ги държат тук. Предложи ми да отида с него там и да ги проследим. Не знам какво да правя. Кажи нещо.
Мат беше смаян.
- Вие сте луди. Не, той е луд. Искате да си навлечете неприятности. Ами отидете и да ви гръмнат. - беше прав. Няма да приема. Полицаите ще си свършат работата.
                            ***
- Какво ще правите в петък? - попита Сидни. Мат, аз и Сид ядяхме в стола.
- Еми мисля да спретна малко купонче в някоя дискотека, но вие не сте поканени. - в петък беше осемнайстия рожден ден на брат ми. След този ден можехме да се изнесем от сиропиталището и да живеем самостоятелно. Очаквах този ден от толкова години.
- Стига де Матю! - възразихме двете едновременно.
- Шегичка де, не се впрягайте толкова.
- За какво да не се впрягат? - точно се питах къде остана пуяка.
- Хей Джей, ще правя парти в петък, там си нали? - тия двамата пък кога станаха толкова близки. Колко съм изпуснала за бога?
- За теб винаги брат. Ааа... Мад ела за малко, трябва да те питам нещо.
- Можеш и тук да говориш. Те знаят всичко. - разказах и на Сид по рано тази сутрин.
- Ами, добре тогава. Вие какво мислите?
- Аз мисля, че си луд. - каза брат ми- Не се обиждай, но искаш да те гръмнат ли.
- Аз пък съм съгласна с него. Вече трябва да направим следващата стъпка в откриването на Мечо. Замисли се Мад. Това може да е единствения и последен шанс. - Сид беше по развълнувана и от мен.
- А, не знам. Страх ме е. - признах.
- От какво те е страх? Когато аз съм при теб, не мисли, че ще ти се случи нещо. - този наистина беше упорит. - Не се притеснявай. - отново ме погледна с шоколадовите си очи и ме дари с перфектната усмивка.
- Не мисли, че ще ти поверя сестра ми. Никъде няма да ходите сами. Дори и да се съглася с тази тъпотия аз също идвам с вас - Мат изглеждаше сериозен.
- Аз също. Не ме забравяйте. - намуси си се Сидни.
                               ***
Часовете, както винаги, минаха бавно, скучно и измъчващо. След последния се видях със Сид. Кофти, че нито един час не ни съвпадаше. В края на училищната ограда се сбогувахме и аз поех към залата за балет. По едно време усетих приближаващи стъпки и стиснах чантата си. Паникьосах се и започнах да вървя по - бързо. Който и да беше, вече почти ми дишаше във врата. В джоба на якето имах макетно ножче. Изкарах го и рязко се обърнах назад, като го насочих към човека пред мен.
- Хей, хей аз съм! -  OMG! Щях да нараня смахнатия пуяк - Свали това проклето нещо моля те.
- Какво мислиш, че правиш? За малко не те наръгах. - развиках се аз.
- Не те следвам. Просто исках да те догоня и да вървя с теб, накъдето отиваш.
- Можеше да се провикнеш от далеч и да те чуя. Не да вървиш по петите ми тихо мълком. - доста бях се нагорещила.
- Извинявай. Сега може ли да продължиш по пътя си и аз да ти правя компания? - той се ухили.
- Добре, но после си тръгваш.
- Да, сър. - Джей постави ръка на челото си, разсмя се и тръгнахме.
След няколко минути стигнахме до залата. По пътя почти не сме говори. Само веднъж ме попита за решението ми и аз казах, че не съм решила.
- Ти си на балет! - учуди се когато дойдохме пред залата - Защо не ми каза?
- Не си ме питал. Не ме вини. - намръщих се, но шеговито - И сега ти си тръгваш, както обеща.
- Моля те да остана. Моляяя! Няма да преча, само ще гледам. Моля те Мад! - той се разциври като петгодишно и не можах да му откажа.
- Ами, ако няма да издаваш нито звук...
- Обещавам! О благодаря ти Мади. - той ме вдигна във въздуха и устните ни бяха на сантиметри, но веднага се осъзна и ме пусна. Стана ми малко неловко затова набързо влезнах вътре и той ме последва. Както винаги малките ме посрещнаха с усмивки, а Алисън и тайфата и със зли погледи. Когато видяха момчето до мен още повече помръкнаха. Момиченцата ме заобиколиха и започнаха да ме питат всевъзможни въпроси, а най - странното е, че даже не бяха забелязали  Джей. Едно от децата - Ейнджъл, ми направи жест да се приближа. Тя по принцип е много срамежлива, но не мога да не отбележа, че е много талантлива. Всички са талантливи, но тя, както казва учителката ни, е "свръх талантлива". Отидох до нея и тя ми подшушна своя въпрос. Когато го чух се засмях и поклатих глава отрицателно. Погледнах към Джей, който си играеше с малките - вече го бяха видели и не го оставяха. Жалния ми той. Докато го гледах в един миг очите ни се срещнаха и аз сведох глава. Усетих как поруменявам.
Не след дълго госпожа МкКол влезе  и ние се наредихме. Джей се беше настанил на стола до вратата и наблюдаваше.
- Не знаех, че можем да водим наблюдатели. - каза Алисън и ме погледна злобно. Нямаше си и на представа, че вече бях попитала ръководителката ни и тя ми беше позволила.
- Аз нямам проблем с това Алисън. Хубаво е някой да даде преценката си преди представлението, нали деца? - всички, без фуклите, отговорихме положително, а аз се усмихнах широко и намигнах на съперничката ми - Ти имаш ли нещо против мила?
- Не мадам. - отговори засрамена Алисън.
- Добре, щом изяснихме всичко може да започваме. Ии едно две три четири...
                                ***
След един час танци всички бяха изморени, а аз кипях от енергия. Помолих МкКол да остана още малко и тя ми позволи. Съвсем бях забравила за Джей докато погледите ни не се срещнаха в огледалото, но аз не развалих концентрацията си и продължих със съчетанието. По една време той отиде до касетофона и спря музиката.
- Какво правиш? Нали каза, че няма да пречиш. - накарах му се аз.
- Не ми обръщай внимание и си гледай танца.
Направих каквото ми каза. Можех и без музика. Следях го от огледалото. В залата имаше един срахотен бял роял. Беше малко стар, но винаги излъскан. Не съм виждала някой да свири на него от години. Джей се настани на пейката и започна да свири. Не можеш да повярвам на ушите си. Той беше великолепен. Музиката беше великолепна. Не можеш да и се насладя. Той продължаваше ли продължаваше и аз не спирах да танцувам. Забелязах, че е затворил очи и последвах примера му. Бях опитна балерина затова нямаше как да изгубя равновесие. Беше прекрасно. Не се бях чувствала толкова жива от както откраднаха Мечо. Не знам колко време бях със затворени очи и се наслаждавах на музиката, но в един миг осъзнах, че тя е спряла. Повдигнах клепачите си и погледнах към огромния инструмент. Джей се беше облегнал на него и ме наблюдаваше с перфектната си усмивка.
- Какво? - попитах срамежливо.
- Толкова си красива. Неустоима. Пълна с живот. Просто впечатляваща. - усмихнах се и той се приближи. - Искам да намерим любимците си, но това с опознаването е и с малко лична изгода. - хвана ме хлабаво за кръста и ме придърпа към себе си - не искам да сме само приятели - наведе глава и ми стана ясно какво ще направи следващия миг.
- Ааа... не мисля, че е правилно - опитах да се отдръпна, но без успех - ние дори не се... - докато довърша той вече беше слял устните ни. Целувката беше спокойна и трепетна. Продължи само миг и се отделихме. Почувствах се толкова свободна. Сякаш бях птица. Сякаш открих светлина в непрогледната тъмнина. Погледнах го в сияещите му очи. Той ми се усмихна. В този момент разбрах, че направих ужасна грешка. Не трябваше да се случва. Не биваше.
- Съжалявам. - скълъпих аз и се отдръпнах го прегръдката му.
- Нещо грешно ли направих. Извинявай! - каза момчета след мен.
Взех чантата си и се запътих към изхода. Трябваше да се махна от тук.
- Мад, изчакай ме. Искам да те изпратя. Няма да ти позволя да вървиш сама в тъмното. - той вече крещеше.
- Моля те. Просто ме остави намира.

Здравейте. Доста се трудих над тази глава. По едно време ми свършиха идеите, но бавно и славно продължих. Чакам коментари, приемам и критики. Дано да ви хареса 😘😘