Неизлечима

X

Градина. На всякъде имаше млади ябълкови дръвчета. На земята леко се поклащаха червени цветя. Макове. Хиляди и то. В средата на градината имаше и едно голямо дърво. Но то не беше ябълково. Орех. На него имаше люлка. Отидох при нея и седнах. Бях като малко дете. Забелязах, че съм с дълга черна тюлена рокля. Не ми направи особено впечатление. Смеех се. Бях много щастлива. Появи се един мъж и аз спрях, но не се изправих. Той се приближи и ми прошепна.
- Всичко е в твоите ръце. Всичко зависи от теб. - и изчезна.
Усетих някакво гъделичкане. Там, в дъното на мозъка ми. Дори не знаех, че съществува такова място, такова чувство. Чух глух глас. Сякаш едваше от огромна празна стая. Като ехо.

"Мади. Чуваш ли ме. Знам, че странно, но аз съм. Джей. Не е сън"

Не отвърнах. Това не е истина. Само си го представям.
Отворих бавно очи. За моя изненада не се заслепих от светлината. Тя беше приятна, не силно увеличена. Огледах стаята и видях спящ тийнейджър. Джей подскочи и отвори очи. Забеляза, че го гледам и веднага дойде при мен и седна на леглото.
- Мила добре ли си? Не това е толкова тъп въпрос. Как е главата ти? Боли ли те? - той ми зададе още около милион въпроса. Не ми даваше възможност до отговоря и накрая сложих ръката си на устата му.
- Добре съм нищо ми няма. Какво ми има на главата за да ме боли? - погледнах го с повдигната вежда.
- По време на репетицията Алисън те избута и ти си удари главата. Как не те боли главата. Имаш шевове!
- Какво е направила Алисън. - аз се заспях.- Никой не ме е бутал. Помня, че ми призля, завъртя ми се главата и накрая паднах.
- Може и така да е станало, но видях с очите си как те блъсна. Има го и на камерите. След представлението ще я изключат. - явно това е била онази сила. - А, сънува ли нещо?
- Люлка, чичко и твоя глас. Да.
- Еми това накрая бях аз. Знаеш ли, че можем да говорим телепатично. - замръзнах. Това го има само по филмите. Нали? - Мъжът, на който "гостувахме", ме извика в онази къща и ми каза. Искаше да те види, но по някаква странна причина знаеше, че си ранена.

"Джей?!?"
"Аз съм. Усещаш го нали. Гъделичкането. Това става когато навлизаш в мислите на някого. Той ми каза."

Прекъснах връзката.
- Но как! - вече бях напълно объркана. Това да не е още една фаза на болестта.
- Страничен ефект на отровата. И аз не го разбрах от начало. Още не го разбирам. Но човекът обясни, че ставало все по - лесно. По тази причина той може да ни чете мислите. Тогава когато бяхме пленени е знаел във всеки един момент какво минава през ума ни. - бях в шок. Значи за това отговори на въпроса ми. Който беше зададен към мен самата от мен самата.
- А ние... - вратата се отвори и един лекар придружаван от медицинска сестра влезнаха в стаята. Джей се изправи и ги погледна.
- Как се чувствате госпожице? - попита мъжът след като ми светна с фенерче в очите. - Имате ли гадене.
- Ъм, всъщност не. Добре съм. И то плекълено добре. - докторът ме изгледа учудено.
- Сестра сменете превръзката на главата и. - момичето беше младо, сигурно току що завършило. От както влезе в стаята не беше спряло да гледа Джей.
Тя махна марлята и се обърна към лекаря.
- Докторе! Тя няма рана на главата. Нито кръв. Даже не се виждат шевовете. - аз самата не повярвах на казаното, каму ли мъжът. Той стана явно решил сам да провери. Накрая каза.
- Не разбирам. Преди 2 часа имахте доста голям отвор, поради което трябваше да ви направим три шева! А сега няма и белег! - не вярвах на ушите си.
                               ***
По - късно към три часа ме изписаха от болницата. Загадката с раната остана не разрешена, тъй като извикаха лекаря по спешност.
Ние с Джей също се питахме какво може да е станало. Накрая решихме, че имаме силата да се лекуваме свръх бързо. Щом можем да говорим телепатично и да четем мисли, защо не и да се лекуваме.
- Искаш ли да отидем на вечеря? Бях ти обещал да знаеш всичко за мен до края на деня. - не отказах.
Когато стихнахме до двора на къщата ни се сбогувахме и влезнах вътре. А какво ме очакваше вътре? Един ядосан брат и притеснена приятелка.
- Защо Джей не ни се обади. Защо аз трябва да научавам от хората, че си била в болница. Аз кой съм? Да не съм далечния ти братовчед, който може би нямаш? - Мат беше гневен. Бесен и то. Почервенял от яд.
- Матю успокой се. Моля те. Нищо ми няма не виждаш ли.
- Защо тогава си била в болница? - и Сидни се намеси.
- Седнете и ще ви разкажа всичко.
- Всичко от А да Я и то с подробности. - Мат ме посочи с показалец и аз кимнах.
                                ***
- Прекрасна си. - усмихна се Сид
След като им разказах всичко както искаше брат ми "От А до Я с подробности" се качих да се  приготвя за вечерта. Двамата бяха смаяни от чутото и просто трябваше да снимам физиономиите им. Мат беше попитал в какво ли се забъркваме.
  Най - добрата ми приятелка ми помогна с облеклото и грима. Не носех много рокли по принцип, но за тази вечер бях с класическа черна къса рокля с паднали рамене. Тъй като се разширяваше малко след кръста краката ми изглеждаха по - дълги. Разбира се това го забеляза модния професионалист Сидни Питърсън. Имах лек грим състоящ се от светло розови сенки, очна линия и спирала. Да не забравяме и червилото с цвят бордо, с което трябва да оставя следа по бузата на кавалера ми по поръка отново на Сид. Исках да си обуя черните токове, но за да съм в тон със червилото и чантата от същия цвят излезнахме на тридесет минутен шопинг. Още се чудя как се прибрахме толкова бързо. Най - накрая бях готова, а часът беше 19:59. В следващия миг стана 20:00 и на вратата се позвъни. Взимах палтото си от гардероба и с кръстницата ми слезнахме на долния етаж.
- Искам я цяла в добро настроение без сълзи. И да я върнеш до единадесет. Трябва да се наспи, утре има представление. - Матю нареждаше на момчето с класически черен костюм. Но най - интересното беше че е с бяла риза и тъмно червена папионка. И двамата ме погледнаха щом слязох от стълбите. - Мади не е ли малко късо. Ще ти стане студено. - разбира се брат ми се подразни от дължината на роклята както винаги.
- Великолепна си! - отбеляза Джей.
- Мерси. - отговорих аз и погледнах земята.
- Мад казах и на Джей, искам те в единайсет вкъщи. Утре е важен ден.
- Добре бате. Нито минута по късно. - Мат ми помогна да си облека връхната дреха и ме прегърна - Бъди внимателна. - прошепна ми в ухото.
- Е, да тръгваме. - рекох след като се разделихме с Матю. - Сид ти как ще се прибираш. На вън е тъмно, не върви сама.
- Искаш ли да те придружа. - Брат ми я погледна. Да няма нещо между тях.
- Добре. Няма да откажа.
- Щом се оговорихте ние излизаме. - казах и махнах на двамата.
Пред оградата имаше златист Range Rover и аз погледнах кавалера ми.
- Да не очакваше да ходим пеша до мястото. - Джей повдигна вежда.
- Ти имаш кола? - нищо не ми е казвал по въпроса.
- Нали от тази вечер ще разбереш кой съм. Е с това да започнем. И как може да нямам кола. Нали притежавам училище. - той се усмихна мазно и сложи ръката си на кръста ми.