Неизлечима

XVI

- Тихо! Някой ще ни чуе. - скастрих момчето до мен.
- Ако искаш и да не дишам. - шеговито каза Джей.
- Шшшшт! - бяхме в някакъв склад и когато се приберем щях да го убия.
- Ей кой е там? - цялата стая прокънтя от гласа на мъжа.
- На три. Едно. Две... - преди да преброя до три се чу изстрел. - Триии!!! - и побягнахме, но в различни посоки.
Щом излязох навън не спрях да тичам. Не забелязвах Джей, но погледнех ли назад виждах онези хора. Те ме преследваха. Бягах с всички сили. Повтарях си по - бързо и по - бързо. С последни сили успях да стигна до някакъв хълм. Тъкмо се успокоих и се вгледах към мястото, от където бях тичала . Де да не го бях правила. Те идваха. И то с три черни джипа. Тъкмо щях да побягна отново, но нямаше на къде. Два метра пред мен се извисяваше огромна пропаст. Колите все повече се приближаваха и аз изпадах в паника. Какво до правя мили боже. Ако скоча ще се сбогувам с живота. Ако ме хванат пак ще се срещна със смъртта. Мисли бързо Мад, мисли. Или умираш, или умираш. Е, нека да е по по - забавния начин. Точно се приготвих да скоча и някой ме хвана за китката. Мигновено се обърнах назад и видях момче. Може би беше малко по - голям от мен, на около 20. Беше досущ като Джей, но вътрешно знаех, че е изключено да е той. Просто го знам. Той ме задърпа за някъде и аз го последвах. В един миг се озовахме в стая. Това беше мястото, на което ни държеше водача. Същите мебели. Същите стени. Същия полилей. Имаше само една разлика от предишния път - в стаята беше поставен бял роял. Беше ми толкова познат. Аз бях седнала на земята по турски и носих облеклото си за балет - розово трико, черна пачка и розови обувки. Надигнах се леко и разпознах инициалите написани на огромния инструмент - "JW".
Чух глухото отваряне на врата и се обърнах назад. Влезна същото момче, което ме беше спасило преди малко от сигурната ми смърт. Със себе си носеше букет от макове в матово черна хартия. Седна пред мен по същия начин, както бях аз и ми подаде цветя. Без колебание ги взех и ги оставих на страни. Настъпи мълчание. Реших, че трябва аз да говоря първа и казах:
- Защо  сме тук?
- Всичко ще разбереш. - отговори веднага, сякаш е очаквал да попитам точно това.
- Кой си ти?
- Скоро ще научиш. - отвърна отново бързо.
- Какво искаш от мен?
- Да знаеш всичко.
Е, вече ме ядоса. Станах и тръгнах към вратата. Щом я отворих пред мен отново се появи огромната пропаст. Погледнах назад и в далечината съзрях трите черни джипа. Знаех какво следва. Или умирам, или умирам. Но нещо бе по - различно. Имах надежда в мен, която до сега я нямаше никаква. Надявах се отново някой да ме хване за китката. Приготвих се за скока и след миг го осъществих. Никой не ме хвана. Никой не ме спаси. Падах.
                              ***
Събудих се от женски писък. Щом отворих очи аз също исках да извикам с всичкия глас, който имах, но започнах да кашлям. На всякъде имаше дим. Пожар. Огънят беше обхванал пердетата, пода, вратата, стените. От другата стая чувах плачещия глас на Сидни. Опитах се да събудя Джей, но той не помръдваше. Бутах го, удрях го, но не. Сълзите бяха намокрили вече лицето ми.
- Мади! Джей! - момичето все още крещеше.
- Сид излез навън и повикай помощ. - различих гласа и на брат ми.
Вече се задушавах. Странно, но не чувах аларма. Нито сирени от пожарогасителни коли. Не можех да дишам. Опитах се да отида до вратата, но целия под беше в пламъци. За последен път се опитах да събудя приятеля си. Без успех. Предадох се. Паднах в леглото и с последни сили прегърнах Джей. После всичко потъна в непрогледен мрак. Отново умирах.

Толкова съжалявам, че не съм качвала отдавна. Тези дни нямах и десет минути свобода. Та, ето я и новата глава. Мислех я от доста време и реших, че вече е дошло времето и. Дано ви хареса. И последно - искам да помоля всеки който прочете тази част да остави мнението. Това е много важно за мен и искрено ви моля. Благодаря предварително.😊😘