Неизлечима

XIX

По обяд същият ден изписаха Джей от болницата и се върнахме в хотела за да си съберем нещата. Вече не можехме да останем там. Прибирах си малкото дрехи, които бях взела с мен. Почти не говорех през целия път до тук. Вече не мислех за пожара, не. Нито за странното момче от коридора. Просто мълчах. Не ми се говореше за нищо. Не ми се мислеше за нищо. Всичко това ми идваше в повече. На предела на силите ми съм, но знам че трябва да издържа още малко за Мечо. Може би още седмица.
– Хайде Мад. - провикна се брат ми от другата стая.
– Идвам.
Набутах всичко в раницата и се запътих към вратата. Обърнах се и за последен път погледнах хотелската ни стая. Черният чаршаф беше сменен с нов, чист. Изгорелите пердета ги нямаше и на тяхно място бяха закачени един тон по светло бежови от предишните. А може би само така ми се струваше, тъй като вече нямаше пламъци около тях. Там където беше килимът паркетът беше съвсем нормален, но  останалата част беше станала почти на въглен. Стъпвах толкова леко и внимателно. Страх ме беше да не пропадна, отново.
Преди да излезна от малкото ни апартаментче взех приспивателните от чекмеджето на Джей. За малко да забравя за нещото, от което се нуждая най-много. Взех ги и напуснах стаята, затваряйки вратата зад себе си. Приятелите ми ме чакаха на коридора и всички бяха със сведени глави. Когато се приближих Джей подаде ръка и преплетохме пръстите си. Без никой да казва нищо просто тръгнахме, всеки потънал в собствените си мисли.
                                ***
Попаднахме на трафика. В четири часа след обяд имаше ужасна опашка от коли на Пето авеню и не сме мръднали дори и с милиметър от тридесет минути. Ако късметът ни върви така сме загубени. Първо не можахме да намерим следи от крадците, после пожара, а сега и това. Да попаднем в трафика на Ню Йорк е значително малка пречка от тези, които може още да ни се случат, но чакането е най - гадното нещо. Чакам от една година и няма никакъв напредък с откриването на любимеца ми, а сега и тази безкрайно дълга опашка.
Всичко се разви толкова бързо. Запознахме се с Джей и в един момент просто бях влюбена в него. Без да се замисля какво точно ще правим приех предложението му и сега сме тук в Ню Йорк без план, но поне се имаме един друг. Ако оставим всичко на една страна и се замисля над нас, мога да кажа спокойно, че никога не бих го оставила за нищо на света.
От няколко дни не ми излиза от главата само една картина - аз, Джей, Мечо и...
- Джей! - казах аз доста по силно от колкото си представях.
- Какво? Какво стана? - той се стресна и се опули срещу мен.
Дори и да е за момент аз се засмях и го попитах:
- Защо никога не се ми казвал името на кучето ти?
- Сериозно Мади?!? Това ли се сети,  точно когато всички сме напрегнати от чакането? - Матю подаде глава от задната част на колата и ме изгледа раздразнено.
- Файт. Казва се Файт. Не е ставало дума, затова не съм го казвал сигурно. - каза студено и се обърна напред с напрегнат поглед, като не каза и дума повече.
- Не трябваше да повдигам темата. Извинявай.
Много добре знаех защо се държи така в момента. И аз всеки път ,щом кажа името му на глас, студенина обхваща сърцето ми и се чувствам сякаш съм останала в онзи момент, когато той все още беше с мен. Грешен въпрос в погрешно време.
Сведох глава и започнах да лющя лака на ноктите си. Джей започна нервно да барабани с едната си ръка по волана, а с другата беше стиснал здраво скоростния лост.
Погледнах към лицето му и той все още се беше вперил в колите отпред, но вече с празен погред. Облиза устни и след това бавно и мъчително преглътна. Беше потънал в спомените от миналото.
В един миг колоната пред нас се задвижи, но ние все още стояхме на едно и също място. Изнервените шофьори отзад натискаха клаксоните на колите си, но Джей така и не се осъзна.
- Джей! - казах аз, но не получих отговор.
- Джей! - повторих още веднъж, но този път много по - силно и изведнъж той се закашля и ме погледна.
- Да? - попита объркано.
Аз с поглед посочих на пред и продължих да го гледам.
- О! Добре. - възкликна и натъсна бавно газта.
След няколко метра отново спряхме.
- Какво стана? - попитах го, когато се обърна към мен.
Той погледна Матю и Сидни, които също бяха с неразбиращи физиономии на лицата си. Бавно отпусна клепачите си и облегна глава на седалката.
- Нищо.
- Джей. - казах.
- Да? - отговори той тихо.
- Колоната тръгна.