Never again.

I need three things - 3

Не бях яла цял ден, а тъй като знаех, че има столова, отидох да ям там. Просто исках да използвам всеки удобен момент да не съм в тази стая. Когато отидох в столовата, видях много маси. Имаше доста хора, които се хранеха тук, явно не само аз се подтискам от стаята си. Запътих се към мястото, от където можех да си взема храна. Явно съм била прекалено съсредоточена в мислите си, че неволно бутнах едно момче, което носеше табла с храна, но благодарение на мен изпусна таблата. Всичката храна се разпила по пода и по дрехите на момчето.
- О, боже, съжалявам! Добре ли си? - веднага понечих да изчистя мръсотията, която сътворих, но момчето хвана ръката ми, издърпвайки ме. Тогава ме накара да го погледа. Имаше кафява, права коса и сини очи. Очите му ми напомняха на морето, което нямахме в Лондон.
- Аз ще почистя, спокойно. - категорично отказах и го избутах като изчистих храна от пода.
- Извинявай, че изцапах и дрехите ти, ако трябва ще се опитам да ги изпера.. - тогава той сложи ръката на устата ми. Да, може би понякога говорех прекалено бързо и прекалено много.
- Няма нужда, наистина. - видях как се появява усмивка на лицето ми, докато още държеше ръката ми на устата. Опитах се да кажа нещо, но не успях, тогава той разбра намека ми и махна ръката си.
- Как се казваш? - определено беше странно точно сега да го питам това, но думите просто сами си излязоха от устата ми.
- Мануел, а ти?
- Алексис. - усмихнах се почти незабележимо. Усмивката ми изчезна бързо щом се сетих, че съм с дрехи, дадени от лекарят ми. Супер, не стига, че направих простотия, ами и изглеждам идеално. Браво Алексис!
- Ей, трябва да тръгвам, но се надявам, че ще се видим и друг път.
- Ам, да. - измърморих, а Мануел тръгна към изхода. Този път даже го накарах буквално да избяга. Дай пет. Удари едната си ръка с другата, осъзнавайки че изглеждам като луда. Изведнъж се сетих защо бях дошла тук и отидох да си взема храна. Този път много внимавах с таблата и къде вървя. Седнах на една маса в ъгъла, защото не обичах да съм сред много хора. Не че имах проблем, просто предпочитах да ми е по уединено, а и тук не ми изглеждат едни от най-милите хора, така че ще пропусна да им привличам погледите като преди малко. Започнах да се храня и след около 10 минути вече бях сита. Хвърлих боклуците си в коша и върнах таблата на готвачката, която изглеждаше доста мила. Тръгнах към стаята ми и забелязах, че в момента нищо не ме боли, което страшно много ме зарадва. Какво ли не бих дала, за да се прибера вкъщи. В момента, в който щях да отварям вратата на стаята ми, от съседната стая излезе Мануел.
- Доста скоро се виждаме. - засмя се.
- Ти в тази стая ли си? - погледнах го.
- Оу, аз съм си добре. Посещавам брат ми.
- Оо, да това обяснява защо изглеждаш толкова добре. Ааа, тоест здрав, да, това имах в предвид. - още малко можеше и брак да му предложа, защо не?
- Хах, да. А какво се е случило с теб? - забелязах как оглежда всяка една рана по тялото ми, която беше на показ.
- Катастрофа. - прекапах устните си, когато отново се появиха картини в главата ми от онзи ден.
- Сама ли беше? - при чутият въпрос пулсът ми се ускори. Сега какво? Какво трябваше да му кажа? За бога!
- Да, беше тъмно и не видях идващата кола срещу мен. - излъгах. Нямаше да му казвам за мъртвият си годеник. Не защото харесвам Мануел, все пак без чувства! Не му споделих истината, защото не исках да ме съжалява. Нямам нужда от съжаления, защото съм си доста добре. Ако можеха всички да не се поддават на емоции, в света нямаше да има болка.
- Вече ще трябва да си много внимателна докато караш. - кимнах, а той мина до мен потупвайки ми рамото и си тръгна. При допирът му отново усетих физическата болка, която прониза не само рамото ми, ами и цялата ми ръка. Побързах да вляза в стаята си и да си легна. Нуждаех се от три неща: 1- да се изкъпя, 2- да ям свястна храна, 3- да се прибера вкъщи, но кога ли щях да изпитам удоволствието да получа поне едно от тях?
- Здравей. - погледнах Уилиям, който стоеше до леглото ми. Този път дори не чух, че е влязъл - Видях, че се нахрани в столовата, което е доста добре за теб.
- Кога ще мога да си тръгна от това място?
- Така като гледам как се справях, възможно е още утре да те изпишем.
- Сериозно ли? - усмихнах се широко при добрата, като за първи път, новина.
- Е, на работа няма да можеш да отидеш утре, може би другата седмица, но ако искаш толкова много ще уредя изписването ти.
- Да, благодаря ти много. - изправих се, прегръщайки Уилиям, а той беше изненадан от действията ми. Не го харесвам, въпреки че беше красив и строен мъж, просто наистина бях щастлива от новината. Пуснах Уотсън от прегрътките ми и отново се излегнах на леглото, а той си тръгна. Той беше доста зает, постоянно беше затрупан с работа. Радвам се, че аз не съм така. Животните са доста по-лесни за гледане. Макар че съм сигурна, че плача много повече, когато аз изгубя животно от колкото те като изгубят човек. Но все пак няма значение дали е човек или животно, все пак си е жива душа.
***
Когато се събудих на другия ден, лекарят ми предостави новината, че съм изписана и трябва само да си събера нещата и да си тръгна. Веднага станах от леглото, облякох единствените мои дрехи, които имах и звъннах на брат ми.
- Ало, Дейввв!
- Ей, ей, стига си викала, какво става?
- Изписват ме и дали случайно можеш да ме вземеш?
- Идвам веднага. - затворих телефона, при което излязох по най-бързият начин пред болницата. Пред мен паркира черен мерцедес, а от него слезе познат за мен човек.
- Алексис, какво правиш тук? - дойде до мен като беше доста учуден.
- Няма да повярваш, Мануел, изписаха меее! - изписках последните две думи, а момчето, стоящо до мен, също се зарадва.
- Това е супер! Мога ли да взема номера ти, може някой път да излезем. - продиктувах номера си, а той го записа. Казах му го само защото в момента имах нужда от близък приятел момче. Мисля че Мануел е идеален за тази работа. Силно се надявам да не му разбия фантазиите. Видях колата на брат ми да спира до мерцедеса и се сбогувах с момчето, като се качих в колата на брат ми.
- Дейввв! Боже, колко се радвам да те видя. - изкрясках, докато си слагах колана.
- Не те ли изписаха прекалено бързо?
- Не, при положение, че имам само рани и нищо сериозно.
- Сигурна ли си, че си добре? - кимнах, а той подкара колата. Отново спря, когато видях позната сграда.
- Благодаря, че ме закара! - казах и слязох от колата. Влязох в къщата ми хвърлих багажа в хола си и се качих в стаята ми. Веднага се съблякох, взех една кърпа и отидох в банята. Пуснах не много гореща вода и тя започна да се стича по тялото ми. Усещах щипане заради раните, но беше поносимо. Когато бях готова с душа, спрях водата и обвих кърпата около тялото ми. Отдох в стаята ми и си облякох бельото и пижамата ми. Имах намерение днес цял ден да се излежавам, а утре ще започна да готвя и чистя. Нямах търпение да започна работа отново, но това щеше да стане след 4 дена. Вече бях щастлива, че едно от нещата, които исках, се сбъдна.
Oтново съжалявам, ако има грешки. Споделяйте мненията си в коментарите и благодаря на тези, които следят историята ми.