Never again.

No pain - 2

Събудих се осъзнавайки, че съм още в болницата. Веднага си припомних вчерашният ден и отново няколко сълзи стекоха, но веднага прокарах ръка през бузата ми, за да ги избърша. Бях решила щом живота ще ми отнема това, което обичам, няма да чувствам. Лесно е, просто ще изградя сета, която да ме пази от неуписуемата болка. Бях готова да се боря срещу чувствата ми. Не знам дали това е най-правилното нещо в момента, но аз ще се чувствам добре, а в момента това е важното. Сега се усещам, че никой не е идвал да ме вижда, което е странно. Познавах много добре майка си и брат ми, ако знаеха, щяха да са първи тук. Само че това не важеше и за баща ми, той ни напусна още когато бях на 5. Имам някаква надежда, че някои ден може и да прояви желание да дойде и да ни види. Както и да е, казах без емоции! Изправих се бавно от леглото, подпирайки се на него. Имах намерения да звънна на майка ми, но трябваше да си поискам нещата от някоя медицинска сестра или лекар. Тръгнах към вратата и усетих пронизващата болка, но тя не успя да ме спре от това, което исках да направя. Щом излязох от стаята, се запътих към рецепцията. Когато стигнах до целта си видях бюро и стол, на който седеше жена на не повече от 40 години. Беше облечена в същата униформа като на лекарите само че в лилаво. Косата и беше кафява и беше вързана на небрежен кок.
- Здравейте, какво желаете? - попита ме, когато забеляза че я гледам.
- Исках само да знам откъде мога да си взема нещата?
- О, ами да видим, знаеш ли как се казва лекарят ти?
- Не. - поглатих отрицателно глава. Чакай, лекар, тоест само един? Мислех, че имам няколко лекаря. Не, че съм много специална или нещо такова, просто винаги бяха по 4ма, когато говореха пред вратара на стаята ми. Но пък от друга страна само един и същ мъж влизаше да се грижи за мен.
- По какъв случай сте настанена в болницата?
- Катастрофа. - жената пред млъкна щом чу да изричам тази дума. Може би знаеше за Сам. Гледах я безразлично, все пак съм си обещала без повече емоции. Единствените хора, които ще допускам до мен и мислите ми, ще са брат ми и майка ми. След минутно мълчание жената наруши тишината.
- Веднага ще повикам лекарят Ви. - кимна и се подпрях на бюрото. Колкото повече стоях права, толкова повече не можех да пренебрегвам болката. Как щях да си тръгна от това място, ако не мога да стоя и 5 минути права без да се държа за някого или нещо. След изключително малко време пред мен застана мъжка фигура с познато лице. Имаше закачена табелка на униформата си на която пишеше Доктор: Уилиям Уотсън.
- Какъв е проблемът, Алексис?
- Мога ли да си взема нещата? - Уилиям помага с ръка в знак да го последвам. Вървях след него, но по едно време ми стана зле и клекнах. Болката се разпростира из цялото ми тяло.
- Алексис! - чух го да извиква - Добре ли си? - видях го как кляка пред мен, поставяйки ръцете си на раменете ми.
- Просто ме боли, нищо ми няма. - изправихме се заедно и отново тръгнахме, но този път той ме придържаше. Спряхме се пред стая с бяла врата. Уотсън отвори вратата и ме подкани да вляза. В стаята имаше много рафтове с кутий по тях. Той тръгна да тършува из рафтовете. Спря се на кутия, на която имаше залепен номер 50. Извади я и тръгна към вратата.
- Няма ли да ми върнеш нещата? - погледнах го леко ядосано.
- Ще ти ги там в стаята! Няма да те товаря. - въздишах и тръгнахме към стаята. Щом стигнахме, Уилиям остави кутията на масата и си тръгна. Седнах на леглото и започнах да изкарвам всичките си вещи. По чудо немрих телефона си. Беше с пукнат екран, ами сега ако не работи? Натиснал копчето му и екрана светна, при което се успокоих. Видях, че шефът ми е писал съобщение.
Разбрах за катастрофата. Надявам се да се оправиш скоро! Когато се чувстваш добре, те очаквам на работа.
Това е добре, все пак някой му е казал. Ако той знаеше, как тогава майка ми или поне брат ми не са разбрали? Отворих контакти си и набрах майка ми.
- Ало? - чу се глас от слушалката на телефона.
- Мамо! - възкликнах от радост - Как си?
- Алексис, скъпа, добре съм, а ти?
- Затова ти звъня. Ела в болницата в 215 стая съм, ще ти обясня когато дойдеш!
- Какво? Скъпа, какво се е случило?
- Спокойно, вече съм по-добре, просто ела! Доведи и брат ми! - след това веднага затворих, без дори да дочакам отговор. Нямах търпение да видя семейството си. Както съм си казала и ще си напомням постоянно - без обич, освен към семейството. Все пак не съм самоубийца, че да пренебрегна майчинката обич.
***
Мина около час откакто говорих с майка ми по телефона. Изпитвах по-голямо нетърпение да я видя отвсякога. Чух вратата да се отваря и насочих погледа си към двете фигури, влизащи в стаята.
- Алексис! - чух и двамата да казват едновременно. Това бяха майка ми и брат ми. Майка ми е жена на 47, а брат ми на 19.
- Мамо, Дейв! - веднага почувствах облекчение сякаш нищо не се бе случило.
- Какво се е случило? - запита майка ми докадо сядаше на единственият стол до леглото ми, който до сега не бях забелязала.
- Искам и подробности! - намекна брат ми, който беше седнал в края на леглото ми.
- Чак толкова не ми се разказва, Дейв. Сам ме взе от работа и катастрофирахме. - и двамата се притесниха, но все пак не знаеха най-лошото - Сам, ами той, ъм, него го няма! - усетих как исках да се разплача, но веднага се стегнах. Алексис, без чувства!
- Как така го няма? Да не би да е избягал? - запита ме брат ми. Ох, да, винаги схващаше по-бавно досущ като майка ми.
- Мъртъв е, Дейв, просто Сам е мъртъв! - когато изрекох тези думи и двамата се разплакаха, но аз не се поддадох на емоциите. Те даже не забелязаха, че аз не плача, но това беше добре, защото иначе какво щях да им обяснявам?
- Но той беше идеалният за теб! - едвам успя да каже майка ми през сълзи. Така е, със Сам бяхме перфектната двойка, но това си остава в миналото. Ако винаги мисля за миналото, няма да имам истински живот.
След дълъг разговор, проведен със семейството ми, те си тръгнаха и обещаха, че когато имат време ще ме навестят пак. Нямах нужда да са постоянно с мен, стигаше ми да знам, че ме подкрепят. След като си тръгнаха усетих глад. Не бях яла цял ден, а тъй като знаех, че има столова, отидох да ям там. Просто исках да използвам всеки удобен момент да не съм в тази стая.

Благодаря на всеки, който следи историята ми! Отново ви моля за мнения и съвети! И съжалявам, ако има грешки.