Never again.

The crash - 1

- Къде е Сара? - запитах момичето, стоящо пред мен.
- Джесика я искара на разходка, защото както винаги не мируваше. - кимнах и се затичах навън.
- Сараа. - извиках, и се наведох към кучето, идващо към мен - Пак ли не си слушала? - погледнах я строго, погалвайки я - Хайде да те прибираме преди да си избягала някъде. - вдигнах я и държейки я се върнах в сградата, от която излязох. Прибрах Сара с нейната клетка, като и сложих храна и вода. Работа като ветеринарен лекар в най-голямата болница за животни в Лондон. Сара е една от най-скъпите ми пациентки. Вече е при нас от около месец, но мисля че скоро стопаните и ще могат да си я приберат. Помня идеално денят, в който я доведоха. Бяха мъж и жена, доста разтроени и си личеше от километри. Когато дойдоха за пръв път в болницата, носеха клетка, в която имаше почти умряло куче. Направихме операция по спешност и успяхме да стабилизираме състоянието на животното, но въпреки това ,както виждате, кучето стои още тук, точно пред мен в една затънтена клетка. Стопаните и така и не ни каза какво и се е случило може би защото те са виновни. Мислите ми бяха прекъснати, когато усетих някой да застава зад мен и да ме прегръща. Обърнах се и видях познато лице. Това беше годеникът ми - Сам. Има черна коса и сиви очи, които винаги обичах да гледам. Сам е на 26, а аз съм на 24. Познаваме се от колежа и всъщност от тогава сме заедно. Преди месец ме заведе на почивка в Мароко, където ми предложи брак. Определено се чувстваш като най-голямата късметлийка и още се чувствам така щом той е около мен.
- Сам! Какво правиш тук? - погледнах го изненадано и сложих нежда целувка на бузата му.
- Тъй като не искам годеницата ми да се прибира само по тъмно, дойдох да я взема. - погледнах часа и разбрах, че съм свършила работа. Днес денят беше интересен и затова мина неусетно.
Събрах нещата си и махнах униформата си като останах по сини дънки и бяла тениска. Сложих си черното кожено яке и дадох знак на чернокосия, че съм готова. Двамата тръгнахме към колата му като той седна на шофьорското място, а аз се настаних до него. Той подкара колата, а аз стоях мирно на мястото си.
- Скъпа, как мина денят ти?
- О, беше много забавно. Мисля, че скоро ще изписваме Сара.
- Сара? Това е супер. Все пак доста постоя при вас.
- Да, така е, но ми е много любопитно какво и се е случило. Ти как мислиш, дали хората, които я доведоха са виновни?
- Не знам, скъпа. Може просто и те да не знаят какво е станало.
- Ох, само може и може. Единственото, с което разполагаме са вероятности, а мен не ме удолетворява. - забелязах, че уличните лампи не работеха, което беше странно. Единственото, което се виждаше от пътя, беше това, което фаровете на колата осветяваха.
- Алексис, защо просто не ги попиташ лично? - той ме погледна, като сложи едната си ръка върху моята, а с другата държеше волана. Погледнах го за миг, но с периферното си зрение забелязах нещо, каращо срещу нас.
- САМ! - извиках, той погледна пътя, но прекалено късно. Сблъскахме се с друга кола, като нашата се преобърна. Видях как Сам си удари главата в предното стъкло, а аз си ударих главата в тавана на колата.
***
- Бързо, трябва да я стабилизираме! Водете я към зала 3, а него към зала 5! - чувах някой да се разпорежда, отворих леко очи и видях няколко човека с сини шапки, маски и престилки да бутат носилката, на която бях положена.
- Тя е будна! - извика единият. Не осъзнавах какво става. Заведоха ме в някаква стая.
- Няма да боли, обещавам. - едно момиче, което беше облечено като хората, които бутаха носилката, заби инжекция в ръката ми - Ще броим до 10. 1, 2, 3...- всичко започна да се замъглява. Не успях да устоя и затворих очите си.
***
Събудих се в непознато място за мен. Цялото тяло ме болеше, но не обърнах много внимание. Огледах цялата стая, която беше бяла. Пред врата имаше лекари, които си говореха.
- Кой ще и каже?
- Не мисля, че ще го понесе?
- Тя трябва да знае! - думите изречени от третия човек останаха в съзнанието ми. Трябваше да знам, но какво по-точно. Техният разговор ме обърка прекалено много. Да не би да забравям нещо? Изправих се леко и усетих рязка болка да пронизва цялото ми тяло. Огледах ръцете и краката си. Бях цялата в рани. Не можех да се сетя нищо, което да е довело до това. В главата ми беше пълна каша.
- Добро утро! - каза лекарят, които нахлу в стаята ми - Как се чувстваш?
- Всичко ме боли, а дори не помня защо.
- Не помниш ли? Нима нищо не помниш?
- Ами да, това се опитвам да Ви кажа.
- Помниш ли как се казваш, на колко си и от къде си?
- Ама, разбира се. Казвам се Алексис на 24 от Лондон. Азбуката искаш ли да ти я кажа? - усмихнах му се саркастично. За каква ме имаше, че да не помня такива елементарни неща - Сега ще ми кажеш ли какво е станало?
- Ти катастрофира. - тогава започнах да си припомням случката. Сетих се как някой караше колата и си удари главата в стъклото.
- Имаше някой с мен! - извиках без да искам. Тези думи трябваше да си останат само в главата ми, но се изтреляха от устата ми без да съм способна да ги спра. Сетих се цялата случка, но кой беше мъжът с мен?
- Да, относно това..
- Кой беше?
- Сам. - "Сам" това име не спрях да си го повтарям. Дааа, сетих се. Сам от колежа, но чакай губи ми се нещо важно - Сам - годеникът ти. - при тези думи се стъписах. Появиха ми се и картини как ми беше предложил и всичко, което правехме заедно. Да, вече мисля, че съм наясно с всичко. Доста лесно си припомних, което значи, че съм добре. Появи се лека усмивка при мисълта, че може скорп да се махна от тук. От това ужасно и подтискащо място. Бях сигурна, че и Сам е добре, така че не разпитвах, а и ако му имаше нещо щяха да ми кажат. В този момент коремами изкъркори достатъчно силно, че и лекарят да го чуе.
- Гладна ли си? - кимнах - Ще ти донеса нещо за ядене. - излезе от стаята като ме остави напълно сама в стаята. След около десетина минути отново се появи, носейки табла. Като за начало остави таблата на масата, намираща се до леглото ми и ми помогна да се изправя и да потпра гърба си на възглавницата. След като се бях наместила той сложи таблата на краката ми.
- Имаш ли нужда от помощ?
- Не, може да ме оставиш. - опитах се да го кажа мило, но може би не използвах правилните думи. Отново останах сама в стаята и започнах да се храня. Катастрофата изплува в мислите ми. Сещах се за всеки един детайл. Той ме прибираше от работа, което беше много мило от негова страна. Чакай, работа? Дали някой се е обадил на шефа, че съм тук. Усетих как пусла ми се усилва. Не исках да губя работата си, защото беше прекалено ценна за мен. Да съм сред тези мили животни и да им помагам ме прави щастлива. След като се нахраних оставих таблата на масата и отново чух лекарите да спорят.
- Какво? Не си и казал? Не може да го крием от нея просто така!
- Знам, но тя не ме попита къде е той.
- Защото сигурно си мисли, че е..- не успях да чуя края на изречението, защото машината в стаята ми избуча. Лекарите връхлетяха и погледнаха избучалото нещо.
- О, просто се е развалила ще извикаме някой да я оправи. - каза ми, за да ме успокоят, но аз не бях стресната. Бях се ядосала, че не успях да чуя какво говорят дп края.
***
Някакъв човек влезе в стаята ми, поздравявайки ме. Съобщи ми, че той е майсторът и след малко ще дойде и един от лекарите. Не му обърнах много внимание, защото се бях съсредоточила в това да не правя нищо. След известно време се появи лекарят.
- Трябва да ти кажа нещо, което трябваше да знаеш още в самото начало. - започнах да го гледам заинтересовано и да го слушам внимателно. Най- сетне щях да разбера какво ще ми каже.
- Сър. - прекъсна го майсторът. Оф, какво искаше пък той? - Машината е оправена. - лекарят отиде до него и се заговориха за нещо, свързано с машината. Алоо, ами важното нещо? Какво да не би да забрави? Видях как майсторът най-сетне си тръгва и си отдъхнах. Може ли вече да разбера новината?
- Относно Сам. - стъписах се, какво за него, той не е ли добре? Или може би иска да ми каже, че вече са го изписали. - Той беше в прекалено тежко състояние и ох, как се казва такова нещо! Не успяхме да го стабилизираме. - усетих как една сълза се стича от окото ми, после беше последвана от още много. Лекарят ме прегърна, опитвайки се да ме утеши. При неговият допир тялото ме заболя, но болката от туко-що съобщената новита беше по-голяма. Нямах сили да възспирам сълзите ми.

Ако има грешки, съжалявам. Надявам се да почнете да следите историята ми и да ви харесва. Ако има нещо, което не ви харесва, пишете го в коментарите, за да мога да го оправя. ❤️