Случва се нещо ужасно и тя вече не е способна да обича. Не се разбира с никого, освен с животните и нейното семейство. Дали може някой да промени чувствата и?
Събудих се от някакъв шум. Огледах се и видях, че този звук идва от часовникът ми. Вярно, алармата, която никога не изключвах. Спрях алармата и станах от леглото. Вдишах дълбоко аромата на стаята ми. Определено ми липсваше. Отидох в банята и застанах пред огледалото. Измих зъбите си и лицето и след това започнах да оглеждам раните ми. Всяка една имаше коричка, което беше добре, въпреки че знаех това, че няма скоро да зараснат. Когато вече бях готова, облякох светлосини къси панталонки, комбинирани в къс розов потник, сива жилетка. Също така си сложих белите кецове и бяла шапка, на която пише "peachy".
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
Нямах намерения тази сутрин да лежа в нас. Исках да изляза, да се поразходя из квартала ми и да ям и пия кафе в някое малко, но сладко кафене. Определено трябваше да ям, защото тези дни не съм яла особено много, а имах нужда от това. Когато вече бях извън къщата ми се запътих към едно кафене наречено "Heart Coffee Roasters". Това беше оново малко, но сладко място, където можех да хапвам спокойно, докато гледам и се наслаждавам на минувачите. Забързах хода си, когато усетих колко много всъщност съм гладна. Щом свих наляво в края на улицата, пред мен се появи мястото. Седнах на една външна, малка масичка в ъгълчето. При мен веднага дойде дребно момиче на около 18, което явно работеше тук.
- Здравейте, какво ще желаете? - запита ми с нейният звънлив глас.
- Експресо и сандвич с пуешко, моля! - момичето записа поръчката ми и влезе в сградата, за да ми донесе нещата. Определено днес денят беше повече от хубав. Наистина е прекрасно да си на свобода. Е, не, че аз бях вързана или нещо такова, просто не беше моето място. Всъщност на кого ли му харесва в болницата? Както и да е сервитьорката отново дойде с табла в ръка. Вече като видя табли и започвам да ставам по-внимателна и точно заради онази унизителната случка. Девойката остави чашата с кафето и храната пред мен, а аз и кимнах в знак за благодарност. Подрях главата си на едната ръка и отпих от експресото ми, докато гледах минувачите. Толкова различни хора, толкова различни интереси. Едни бързат за работа, а други се чудят как да убият времето, а трети, като мен, се наслаждават на това, което имат. Много хора повтарят, че цениш едва когато изгубиш, но при мен не беше така. Аз ценях Сам, наистина, но въпреки това го изгубих. Възпрях мислите ми по миналото и отново насочих вниманието си към минувачите. Изведнъж ми изплува спомен, поради който толкова обичах да седя точно на тази маса и да гледам различните хора, минаващи по тази улица. Със Сам се запознахме тук. И двамата се сблъскахме пред тази масичка и той ми се извини като ме покани на кафе. Гледахме и обсъждахме различните "същества", които успявахме да видим. Отново с този Сам! Не трябваше да го мисля толкова, но все пак толкова време бяхме заедно, че ми е трудно да възприема, че няма да сме заедно. Нямаше да го видя отново. Никога отново. Тези думи се въртяха в главата ми. Когато бях готова с кафето и храната, платих сметката, но въпреки това поседях още. Видях две семейства, който ми направиха впечатление. Първото семейство се състоеше от мъж, жена и малко момиченце. Бяха доста щастливи и през цялото време се смееха и прегръщаха. Видях как изглежда едно пълно семейство и всичко, което си беше както трябва. За тях можех да кажа само че са перфектни. Второто семейство отново се състоеше от мъж и жена само че този път детето им беше момче. В това семейство буквално хората не се поглеждаха. Не обелваха и думичка помежду си. Тези две семейства бяха пълни противоположности. Можех да ги определя като огън и вода или черно и бяло, или път куче и котка. Има толкова различни видове семейства като например едни без баща, като при мен, а други без майка. Едни с едно дете, други с две и повече. Едни разведени, други не. Толкова много видове са, че ще ми отнеме доста само за да ги изброя. Доста дълго стоях на тази масичка, размишлявайки по много въпроси. По едно време реших да отида в парка и се запътих натам. В този парк разхождаха доста кучета, а аз имах нужда да си поиграя с някое животинче. Когато вече бях пристигнала, едно кученце дойде при мен, а аз клекнах и почнах да го гал.
- Ей, изгуби ли се? - казах с лигав глас и погледнах една висулка, която бе закачена на каишката на животното. - Хм, как се казваш? Тара? Чудесно име. - продължавах да и говоря с лигавия си глас.
- Тара! Тара! Тара къде си? - чух мъжки глас и погледнах нагоре. Видях познато лице, но не можех да определя кой точно е това. Присвих очи и подобрих фокуса си. Това беше Мануел.
- Мануел, Тара е тук! - извиках, докато ръкомахах с ръце. Знаех, че сигурно доста хора са ме изгледали странно, но в момента беше важно кучето и стопанинът му да се намерят. Той ме погледна и дойде при мен.
- Ето те Тара! Повече недей да бягаш. - каза на животното си, погалвайки го. - Алексис, какво правиш тук? Радвам се да те видя на различно място от болницата.
- Амии, живея наблизо и реших да се поразходя. И когато дойдох Тара се появи, и се заиграх с нея.
- Искаш ли да се поразходим, ако нямаш нищо против де?
- Разбира се. - усмихнах се и тръгнах да вървя, към една пейка, която видях отдалеч.
- Алексис, разкажи за себе си.
- И какво искаш да знаеш? - погледнах го, усмихвайки му се.
- На колко си, какво работиш, как обичаш да ти викат и такива неща.
- Добре, на 24 съм и работя като ветеринар и често ми казват Ал, Алекс или Ис. Сега е твой ред. - побутнах го, подканвайки го.
- И аз съм на 24, занимавам се с пеене и ми казват Ману.
- Оо, пеене? - той кимна - Тогава защо не ни попееш нещо, с Тара ще сме ти публика? - казах, сядайки на пейката, която си бях набелязала.
-Сега? Тук? Никакъв шанс! Не искам хората в момента да ме слушат.
- Хм, само този път ти се разминава, но следващия няма! Само информативно ти казвам. - и двамата се засмяхме. Говорихме си на доста теми и някак стигнахме до темата семейство. Разказах му какво е направил баща ми и така нататък, а той ме успокои, казвайки ми и че при него не е блестящо положението. Техните са разведени и се мразят, а той и брат му са останали да живеят при баба си и дядо си, защото не са могли да избира между двамата си родители. А сега поддържат връзка с тях, но не е кой знае какво. Не знам защо, но си мисля, че изобщо не е било редно техните да ги оставят при баба им и дядо им. Това е лишение, което аз никога няма да направя на моите деца, ако имам такива. Може би никога няма да се насладя на това да бъда майка, защото си обещах без чувства. Ману за мен е само и единствено приятел. Наистина се нуждая от повече приятели момчета. Колкото и да е странно, мъжката страна са с по-добрите съвети.
След час разговор с Мануел, се прибрах вкъщи. Обещах си, че днес ще чистя и готвя и това и ще направя!
