Never again.

Now you want to tell me that I'm a whore?-9

Когато вече бях готова, отидох в коридора.

- Да тръгваме! - провиках се и Джей дойде при мен. Обухме се и излязохме. Пред къщата ми беше паркирана луксозна, черна кола. Ама разбира се! Фукльо. Къдрокосия понечи да ми отвори вратата, но аз го изпреварих и си я отворих сама. Нямам намерения да се наслаждавам на фалшивото му джентълменство. Понякога той беше толкова изкуствен. Може би бих го нарекла мъжко Барби? Както и да е, мъжът, седящ до мен започна да шофира, когато вече и двамата бяхме сложили коланите си. Изобщо не умирах от желание да се возя в една кола с него, но го правя само заради баща му. Не забирам как толкова добър човек може да има син като зеленоокия.

След 10 минути път най-сетне паркира колата пред болницата. Запътихме се към стаята на възрастния човек.

- Благодаря ти, че...- прекъснах веднага Джей.

- Не го правя заради теб. - казах грубо. Значи на първия ми работен ден беше готов да ме изхвърли като мръсна котка на улицата, а сега се прави на мил? О, изобщо не е познал. Влязохме в стаята и една сълза се стече по бузата ми, когато видях г-н Алварес. Лицето му беше жълто, имаше големи торбички под очите и беше толкова отслабнал.

- Сега спи, но след около час ще бъде буден. - чух женски глас да ни съобщава. Намръщих се и се огледах. Чак тогава забелязах медицинската сестра, стояща до леглото. Тя веднага напусна стаята, а с Джей седнахме на два стола, намиращи се близко до болния човек.

- От колко време не е добре? - промърморих, гледайки пациента.

- Малко преди да катастрофираш. Започна да приема доста силни хапчета и явно не му е повлияло добре. - кимнах и продължих да се вглеждам в бащата. Определено беше отслабнал много заради лекарствата му. Думите на зеленоокия се въртяха в главата ми и тогава се усетих нещо. Той откъде е разбрал кога съм катастрофирала? Когато се запознах даже името не ми беше запомнил, но това го помни. Сам? Съвсем забравих за него. Той наистина ми липсва. Гледам да не мисля за него и да не показвам колко ми е мъчно за него. Такава съм идиотка! Дори не съм ходила до гроба му. Ударих се по лицето в знам колко съм тъпа и Джей ме погледна. Осъзнах колко странно съм изглеждала отстрани, все пак той не можеше да знае какво си мисля. Направих му физиономия, с която се опитах да му кажа, че няма значение и отново потънах в мислите си. Ами, ако Сам наистина можеше да гледа живота ми отнякъде и сега ми е страшно сърдит? В крайна сметка поне подтиснах чувствата си и не мога повече да си позволя да обичам някого колкото него. А и да искам да обичам някого отново така, няма как да стане, особено ако всички са като новия ми шеф.