Pleasure or Pain?

Chapter 10- Traitress...

Емма стоеше в колата си, подпряла ръка на прозореца, взирайки се в далечината. .
Деня бе дъждовен, а хората все така припкаха наляво-надясно в западен Харлем/Ню Йорк.Облечени в черно , носещи големи чадъри в същия цвят , бавно пристъпваха към къщата на Мат Спраус.
Емма слезе от колата и с бързи крачки прекоси претъпканата улица с коли и влезе в дома на семейство Спраус.

-Моите съболезнования..- подаде ръка на плачещата му майка, а тя само кимна. - Той бе добро момче...- след тези думи тя влезе в хола където бяха насъбралите се хора.
Тя се вгледа в затворения ковчег и голямата негова снимка преметната с черна лента.
Една сълза капна по лицето й, а от там тупна на пода.

-Горкото момче..- помисли си тя..- Аз съм виновна, толкова,толкова съжалявам..- повтаряше на ум , надявайки се така да изкупи вината си...

Мат Спраус , момчето което бе харесвала от втори клас, момчето с което беше най-добрия и преятел до преди да се промени и живота й да тръгне по друг път..
Това бе и причината, никога да не спи с него.Страхуваше се , да не се влюби в тези изящни зелени очи и да не може да се спре след това..
Той винаги я кореше за всичко , което вършеше , никога не я разбра , защо го избягваше,а всичко бе защото не искаше да го нарани, а накрая какво? Лежеше на 20 години в ковчег...

Някой я побутна за рамото и тя се стресна...

-Познаваше ли го?- една възрастна дама с черна забрадка на главата я попита изодзад й.

-Може да се каже..- преглътна звучно.

-Радвам се , че моя внук- подсмръкна- Е имал такава хубава приятелка...- Емма не издържа и зарида с глас..Сякаш се сломи , сякаш думите на тази жена се забиха като нож в гърба й..Тя не бе приятелката на Мат , тя бе неговия палач...

Жената обви ръце около гърба й и я прегърна.

-Той сега е на по добро място...- Емма не отвърна нищо все така плачеше с глас, а сърцето й се късаше...
Не помнеше от кога не бе плакала така..Може би от онова лято, когато последните сълзи породени с глас се бяха нагнездили на лицето й с дни.. От него момент тя си обеща , че никога няма да бъде сломена отново...но до днес...

"-Катрин, Катрин, къде си...-крещеше тя през сълзи.- Моля ви оставете ме, не ме докосвайте.."

Спомените все бяха в главата й този момент никога не си отиваше от там. С времето свикна , но сега , сега сякаш всичко я заливаше отново.. Някой се опитваше да я сблъска с него, а тя никак не искаше...