АРТЕМИС

Непознатият номер

Отново се намирам в моята скучна стая. Надявах се да мога да поговоря с нея за това, което ми се случи миналия ден, но все пак вечерта ще имам тази възможност.
  Щом включих телефона си, видях, че имам 12 пропуснати обаждания и всичките са отново от непознатият мъж.

- Грация, може ли да поговорим за малко? - Каднес не изглеждаше особено добре. Тя прекапа устни и заговори - Исках да те попитам дали на теб ти звъни постоянно непознат номер, понеже мъжът на телефона ми каза, че му липсваме аз и ти.
  Как не можах да се сетя! Още вчера трябваше да говоря с нея. Съвсем бях забравила, че той беше включил и нея в краткият ни разговор.
- Трябваше да ти кажа още вчера, но да. Звънна ми много пъти, от които му вдигнах само веднъж. - казах й аз
- А какво ти каза точно? - Каднес придоби още по-уплашен поглед. До сега не съм я виждала в такава светлина.
- Разговора не продължи дълго. Каза ми, че му липсваме и аз и ти. След това връзката прекъсна, а на теб какво ти каза?
- Попита ме първо как сме и след това, че му липсваме. Аз не казах нищо, а просто затворих. Предлагам ти да не му вдигаш, защото не знаеш с какви намерения е този мъж.
- Добре. - след като казах тези думи Каднес ми кимна и излезе от стаята.

Не спирам да мисля отново за Артемида и онези красиви създания, които бяха около мен. ,,Мястото, в което трябваше да живееш и ти. Радвам се, че те намерих. Всички нямаме търпение да те видим!'' Как така и аз е трябвало да бъда там и кои са тези, на които им липсвам. Все повече и повече въпроси започвам да си задавам, на които очаквам скоро отговори, защото не смятам, че това ще е просто един обикновен сън. Сигурна съм, че всичко това съществува и би трябвало аз да съм свързана с него
- Грация би ли искала да дойдеш с мен до града? - този път не е Каднес, а майка ми
- Добре, но за какво?
- Искам да напазарувам и ти можеш да ми помогнеш.

Съгласих се. Вече сме на половината път и си нямате на представа колко е топло навън и затова си вързах косата на опашка. В този момент мама спря рязко колата.
- Грация! Не съм ти позволявала да си правиш татуировки още повече на тези години! Какво си си помислила! - майка ми беше много гневна. Попитах я какво пише, а тя ме погледна очудено и каза ,,Артемис''. Нямам абсолютно никакво обяснение затова. Не съм си я правила никога.
- Мамо, искам да ми повярваш, но не съм си я правила.. и да ти обясня как стоят нещата ти няма да ме разбереш.
- Искаш да кажеш, че тя се е появила от нищото. Ей така след сън.
- Фактически да, но не смятам, че ще ми  повярваш. От седмица вече сънувам сънища с една жена на име Артемида и тя ме нарича Артемис. Мястото, на което бях с нея последно не беше обикновенно, повярвай ми тези сънища са някакъв знак. Свързана съм с това място, с тази жена и има и други, които както каза тя ме чакат. Тази татуировка се е появила най-вероятно тази нощ и сега още повече си личи, че всичко е истина. - Веднага след като й разказах тя придоби съвсем различн поглед. В очите й виждах притеснение.
- Добре, вярвам ти. Не искам да говорим повече затова. - Изобщо не очаквах тя да ми повярва. Даже не звучи и смислено ако не си го видял с очите си. Абсолютно нищо не разбирам.

В същият този момент непознатият мъж ми звънна отново. Вече ми писна от неговото нахалство и този път ще вдигна!
- Извинете, но ако не престанете да звъните на мен и сестра ми ще се обадим вече в полицията, защото вашото нахалство вече минава границите. Нямате ли си личен живот, че се бъркате в нашият. - казах му го на горе-долу висок тон.
- Грация..Аз съм баща ти!

За момент ми се замагли погледа. Пулса ми се ускори, а сърцето ми започна да тупти дяволски силно.
- Мамо! - казах й плахо аз с леко насълзени очи и й подадох телефона - Защо той ми звъни?
Тя го взе погледна първо екрана за да види с кого ще говори ама след това видя, че не пише.
- Ало! Кой се обажда?
- Гласът ти изобщо не се е променил, Елена.
Тя все едно се вкамени. По погледа й можех да разбера, че тя веднага го е познала.
- Мартин. Нямаш право да ни звъниш след толкова много време. - крещеше мама докато плачеше. - Не си ли помисли, че отново ще се сетим за онова, което се случи преди 15 години! Когато ни беше оставил без причина! Когато изобщо не си бше и помислил как ще се грижа за двете ни деца. Извинявай, моите деца! Не твоите. Нямаш право отново да ни влизаш в живота, ясно ли е. Да не си си и помислил, отново да звъниш! - мама тъкмо щеше да затвори, но  той започна да говори.
- Съжалявам за миналото, да бях глупак - въпреки това по гласът му изобщо не изглеждаше, че съжалява. - Но децата са и мои и имам право да ги виждам. В противен случай мога да вдигна дело срещу теб. - Тя остана без думи. Неговото неблагодарствено отношение съсипа нея и мен. Не можех да я гледам така. Грабнах телефона от ръцете й и започнах да говоря.
- Здравей..татко - тихо казах му аз. Въпреки всичко се радвам, че след толкова време отново мога да те чуя, защото бях забравила гласът ти.. Но не мога да ти простя за това, което ми стори. Остави ме да израстна без бащина подкрепа. Беше ми много тежко в началото, но след това продължих. Смятам, че трябва и ти да направиш същото. Съжалявам, че го казвам, но не искам да имаме вече нищо общо. Мама и Каднес също не искат. Затова няма смисъл да правиш нещата, които си си намислил. - спрях да говоря, но не и да плача.
- Съжалявам, че се обадих. - Той затвори веднага телефона - Предлагам ти, мамо, да забравим за това, което се случи днес и да продължим напред както бяхме направили и преди. Също така не е и нужно да казваме на Каднес какво се е случило.
- Радвам се, че отгледах толкова силна млада девойка. - усмихна се тя и изтри сълзите си. - Напълно съм съгласна с теб.