АРТЕМИС

Сега вярваш ли ми?

Както си и знаехме с Сирия отново съм в моята стая и гърбът ми ме боли още отново, но този път болката е по-голяма. Явно крилата ми са пораснали още повече. Сега и главата ме боли.
   Отидох до стаята на мама, а тя още спеше.
- Мамо. - тя отвори бавно очи. - Може ли днес да пропусна училище. Изобщо не се чувствам добре.
- Добре, Грация, но само днес.
- Добре.
Погледнах си крилата на голямото огледало в моята стая и са пораснали наистина много. Не знам какво обяснение ще давам на съучениците си, когато пораснат напълно.
  Замислих се, че след като крилата ми растат както в сънищата дали ще мога да направя и магията, която ми показа Сирия.
  Седнах на леглото си и си кръстосах краката. Съсредоточих се върху магията и тогава стана чудото.
  Веднага подскочих и бутнах чашата, която беше на бюрото и тя се счупи.
  Съвсем различно е да правя това в този свят. Поставете се на мое място и ще разберете. Едно е да можете такива магии в подобен като онзи свят. Друго е в този, в който всички са еднотипни и нищо интересно не се случва
В същият момент отново получих съобщение.
Максим:Защо не си на училище?
Аз:Не се чувствам добре.
Максим:Искам да се видим.
Аз:Няма как след като ти си на училище.
Максим:Мога да се измъкна по някакъв начин, нали знаеш.
Аз:А защо трябва да се виждаме.
Максим:Моля те не се дръж толкова студено с мен.
Аз:Според теб заслужаваш ли по-добро.
Максим:Всъщност..Оф да права си. Моля те искам да се видим.
Аз:Хубаво, но къде?
Максим:Ще дойда в квартала ти. Чакай ме на центъра след този час.
Аз:Добре.

Гледам го как слиза от автобуса и тръгва към мен. Прегръща ме, а аз го пускам почти веднага, макар и да не ми се иска, но все пак трябва да се правя на недостъпна.
- Исках да ти се извиня за тъпото си държание, Грация. Трябваше поне да се опитам да ти повярвам.
- Така е. - начина, по който го казах звучеше все едно ми е безразлично.
- Казах им, че ми е много зле.
- Мхм добре.
- Да се разходим?
- Добре.
Тръгнахме към близкия парк и той поиска да седнем на една пейка.
- Мисля, че ако беше на мое място ти също нямаше да си повярваш, Грация.
- Възможно е.
- Спри! - каза ми той.
- Какво съм направила?
- Разбрах, че сгреших. Не е нужно такова държание.
- Извинявай. - не можех да го гледам тъжен. Наистина. Този негов поглед ме побърква. - Искаш ли да ти покажа нещо.
- Да? - той изглеждаше много заинтересован.
Вдигнах косата си за да може да види татуировката на тила ми.
- Направила си си татуировка?
- Проблема е, че не съм си я правила, Максим. Тя се появи след един от сънищата ми, но това не е всичко.
Започнах да разкопчавам якето си за да може да покажа и крилата си.
  Щом ги видя, той веднага стана от пейката и придоби стреснат поглед.
- Господи! Грация какво е това? - каза го той с голямо притеснение.
- Сега вече вярваш ли ми?
Той отново седна до мен. Трепереше.
- Това .. Наистина..Просто нямам думи.
- Не е нужно да казваш нищо.
Бяхме много близко един до друг. Той насочи погледа си към мен. Аз насочих погледа си към него. Максим плахо доближи ръката си до бузата ми и след това се приближаваше бавно. Целунахме се отново. Устните му пак бяха много топли, а ръцете му студени.
В същият момент от мен се появи ярка светлина и той рязко се дръпна, а тя изгасна бавно.
- Какво беше пък това? - попита той.
- Все още не знам всичко, Максим, но вече нищо не може да ме изненада.
По телефона ми звънна майка ми.
Тя:Грация! Къде си?
Аз:Излязох малко за да усетя свеж въздух.
Тя:Сама ли си?
Аз:С едно момче, но ти не го познаваш.
Тя:Ако ти беше наистина зле, нямаше да искаш да станеш от леглото дори. Просто си си намерила някакво оправдание за да се измъкнеш от училище. Веднага се прибирай.
Аз:Лъжкиня ли ме наричаш?
Тя не ми отговори, а веднага затвори.
  Тръгнахме към вкъщи и той ме изпрати. Поне вече знае къде живея.
- Е, чао, Грация. Дано да се оправиш по-бързо и да нямаш проблеми с майка си.
- Спокойно всичко ще е наред.
Той ме прегърна и тръгна напред.
Преди да вляза в входа си аз изтичах две крачки напред  към Максим и изкрещях.
- МАКСИМ!
- Да? - обърна се той, а косата му се вееше от вятъра.
- Може ли да те помоля нещо.
- Разбира се. - отговори ми той.
- Моля те, начирай ме Артемис. - не казах нищо повече, просто се усмихнах широко.