АРТЕМИС

Артемис и Сирия

Вярвах, че Максим ще е различен от останалите. Мислих, че ще повярва на всичко свръхестествено и това щеше да го направи уникален човек. На пръв поглед изглежда такъв, но явно съм се объркала. Понякога се чувствам много разочарована, че даден човек не е това, което съм очаквала, както в този случай. Той трябваше да е този, който да има богато въображение и различно мислене от останалите.
   През целият ден с Максим само се подминавахме. Без дори да се погледнем. Без да си кажем и една думичка.
- Днес не изглеждаш много добре, Грация. Какво ти има? - Кендал изглеждаше сравнително наистина притеснена за мен.
- Нищо ми няма, добре съм. Не се притеснявай за мен.

Щом влязох в къщи първото, което видях беше мама и Каднес, които вече бяха готови за вечеря.
  Усмихнах им се небрежно, както и те на мен.
- Добър вечер. - поздравих ги аз.
- Добър вечер. - отговори ми мама, а сестра ми просто кимна.
- Как мина денят ти. - Попита ме Каднес.
- Много добре. - макар и изобщо да не е вярно, но не искам да ги притеснявам. - Мамо, в момента не съм изобщо гладна и не се чувствам много добре, затова смятам направо да си легна.
- Какво ти има, детето ми.
Замълчах за момент, защото не ми е приятно вече да ме нарича по този начин.
- Просто ми е лошо, не се притеснявай.

Опитвам се да заспа вече продължение на час, но без ефект. Толкова много неща ми се насъбраха на главата за толкова кратко време, че се чувствам все едно полудявам. Скарах се с Максим. Майка ми не ми е истинска майка. Сестра ми не ми е истинска сестра. За баща ми не ме интересува. Оказва се, че съм някакво странно същество, което трябва да спаси света. Какво ли още се очаква да разбера скоро.

Отново съм в онази голяма стая, но този път съм сама. В същият момент влиза едно младо момиче, което би трябвало да се предполага, че ми е сестра. Имаше небесно синя коса и светло зелените й очи изглеждаха някак зловещо, но все пак беше наистина красива.
- Артемис, би ли искала да те разведа из Фейландия?
- Значи така се наричало това място. - замислих се за момент върху името. Бих си помислила, че в това градче ще си обикалят свободно феи. - Да, искам.
- Няма как да излезеш в този вид обаче. Ти си царска особа все пак.
Бях облечена в бялата ми нощница, с която си легнах. Тя какво си мисли? Че държа в себе си някоя по-официална дреха преди да заспя?
  Тя отвори гардероба и преди да започне да ми избира подходящата дреха тя се обърна и ме попита.
- Какъв ти е любимият цвят?
- Смятам, че син.
Тогава от гардероба извади една много красива и къса електриково синя рокля.
   Още щом влязохме в градчето. Навсякъде около мен се разхождаха най-различни земни създания (ако така мога ги нарека).
  Наистина имаше феи, джуджета и каквото се сетите.
  Вече знаех как изглежда градчето и не знаех какво толкова има да ми показва.
- Може ли да си кажеш името? - попитах я аз.
- Разбира се. Името ми е Сирия. - брадичката й винаги беше високо вдигната, но не си мислете, че показва с това качества на надудост.
- А от коя група си?
- Вейнамис.
- Моля? - не можах да я разбера изобщо.
- Артемис, групите си имат имена. Огнената е *ортемус* ,  водната *вейнамис* , вятърната *вярна* и земната *зеймнор*
- Значи ти си част от водната , нали.
- Точно така. Започваш да разбираш нещата.
- Да вече са ми го казвали. - замълчах за момент и след това я попитах още нещо. - А моята група има ли си име?
- Не, Артемис. Ти си една единствена. Само ти притежаваш всички земни сили.
 

Събудих се от звука на телефона ми. Максим ми е писал.
Максим:Съжалявам, че те разочаровах.
Аз:Няма за какво да съжаляваш, като аз съм си виновна.
Максим:Какво искаш да кажеш?
Аз:Беше прекалено хубаво за да е истина. Не трябваше да се привързвам толкова към теб.
Максим:Не те давам на друг, Грация.
Аз:Името ми е Артемис.
  Той прочете последното ми съобщение, но не отговори. Все още не може да приеме истината и може би трябва да му дам време.
    Надявам се скоро Максим да разбере, че не го лъжа или по-скоро да не ме мисли за луда. Днес можех да му докажа като му покажа тъкмо започналите ми да растат крила или татуировката на тила ми, но ако той ме обичаше истински и ми вярваше щеше да ми повярва и без да му се доказвам. Въпреки всичко бих му дала втори шанс, защото няма перфектни хора на този свят.

Аз и Сирия стоим на една поляна и природата около нас е зашеметяваща. Тя беше легнала на земята и гледаше към небето, размяташе ръката си напред и назад, а чрез пръстите й създаваше някаква блещукаща синя светлина чрез, която създаваше най-различни форми и така си играеше. Най-вероятно това е част от нейната сила и честно да ви кажа това изобщо не ми изглежда странно, защото вече с нищо не може да ме изненада този свят.
- Сирия. - казах й аз.
- Да? - отговори тя без да ме погледне, а просто продължаваше да се радва на светлината.
- Как сте се освободили преди време от гоблините? - попитах я аз.
- Отне ни 12 години докато го постигнем. Използвахме силата на Сирефийския камък. Той може всичко. Проблема е, че можем да използваме силата му веднъж на 50 години и няма как сега чрез него да защитим земята.
- И какво ще правим сега? - попитах я безнадежно аз.
- Не знам. - тя се обърна по корем и ме погледна. - Имаме теб. Така имаме по-голяма надежда. - очите й светеха на слънчевата светлина, а крилете й пърхаха леко. Изглеждаше все едно на лицето си има хайлайтър. Кожата й беше много бяла и не мога да повярвам, че косата й е естествено небесно синя. - Знаеш ли, че ти можеш да правиш това, което правих аз преди малко?
- Предполагам, но не знам как.
- Изобщо не е трудно. Ти контролираш силите си чрез ума си. Трябва да си напълно съсредоточена върху тях. В началото може да ти е малко трудно, но...
  Тя не прояви желание да довърши изречението си след като ме погледна.
  Мислих само затова, което правя и ми се получаваше. От пръстите ми излизаше същата блещукаща светлина като нейната и открих, че мога да й сменям цвета. Просто трябва да мисля за цвета.
- Много добре, Артемис. - усмихнато ми отговори тя.
Свих в юмрук ръката си и рязко я отворих като от ръката ми излезе кълбо от тази блещукаща светлина. Усещах лек гъдел по пръстите ми след това.
- Изчакай да ти порастнат крилата и лично аз ще ти покажа как да летиш. Единственото трудно нещо в това ще ти е как да си управляваш движенията, но се свиква. Не знаеш на какво още си способна, но спокойно ще разбереш. Предполагам, че сега обаче нямаме време.
- Права си. Сигурна съм, че всеки момент ще се събудя.
- Знам. Нямам търпение да се видим и не само в сънищата ти.